6
На път за управлението три нови обаждания от Рос се прибавиха към предишните. Нямаше търпение да ѝ позвъни, но се сдържа, защото предчувстваше, че необичайната настойчивост на сестра ѝ е прелюдия към разговор на висок глас, какъвто не ѝ се искаше да води пред колегите си. Набра я още щом седна в колата. Рос отговори шепнешком и като че ли бе чакала обаждането с телефона в ръка.
— О, Амая, можеш ли да дойдеш?
— Да, какво става, Рос?
— По-добре ела и ще видиш сама.
Поздрави работниците, които сновяха в предната част на пекарната, и се отправи към кабинета. Рос стоеше права пред вратата и ѝ пречеше да види какво има вътре.
— Рос, ще ми кажеш ли какво става?
Когато сестра ѝ се обърна, лицето ѝ беше пепелявосиво и Амая веднага разбра защо.
— Охо, тежката кавалерия пристигна! — каза Флора вместо поздрав, като я видя.
Амая прикри учудването си, целуна бързо Рос и се приближи до другата си сестра.
— Не те очаквахме, Флора. Как си?
— Ами толкова добре, колкото мога да бъда предвид обстоятелствата…
Амая я погледна с недоумение.
— Майка ни умря преди месец, и то по ужасен начин, но изглежда, само аз си давам сметка за това — отвърна саркастично Флора.
Амая се обърна към Рос и се усмихна, преди да отговори.
— Разбира се, Флора, цял свят знае, че твоят показател за чувствителност е по-висок от средностатистическия.
Флора посрещна нападката с крива усмивка и пристъпи към бюрото. Рос не помръдваше от мястото си. Отпуснала ръце от двете страни на тялото си, тя изобразяваше самата безпомощност; само в очите ѝ просветваше сдържан гняв, който започваше да напряга и устата ѝ.
— Дълго ли ще останеш, Флора? — попита Амая. — Предполагам, че покрай снимките за твоето предаване едва ли имаш много свободно време.
Флора седна зад бюрото и нагласи стола според ръста си, преди да отговори.
— Да, наистина съм много заета, но при създалите се обстоятелства… Реших да си взема няколко дни отпуск — каза тя и започна да подрежда бюрото. Рос стисна още по-здраво устни и Флора забеляза това. — Но мога и да удължа почивката си — добави разсеяно тя, примъквайки с крак кошчето по-близо до бюрото, за да хвърли в него цветните листчета за бележки, чаша за моливи, украсена с цветчета, и две-три химикалки с пискюлчета на върха, които явно бяха на Рос.
— О, би било чудесно. Леля много ще се зарадва да те види, като се отбиеш после през къщи. Но когато смяташ да идваш в пекарната, първо се обаждай, Флора. Рос има много работа, най-сетне успя да сключи онзи договор с френските супермаркети, който толкова ти се опъваше, и няма време да преподрежда това, което ти разместваш, между другото — каза Амая, навеждайки се към кошчето и връщайки предметите върху бюрото.
— Супермаркетите „Мартиниè“— прошепна Флора с горчивина.
— Oui[6]— отвърна Амая, усмихвайки се, сякаш ѝ беше много забавно.
Лицето на Флора издаваше унижението, което новината предизвика у нея, но въпреки това тя не се предаде.
— Аз свърших цялата работа по сближаването и установяването на контакти, преследвах ги повече от година…
— Е, да, но при първата среща с Рос договорът беше подписан — обяви тържествуващо Амая.
Флора се взираше в Рос, която, като че ли за да избяга от този поглед, отиде до кафеварката и се зае да приготвя чашите.
— Ще пиете ли кафе? — попита почти шепнешком.
— Аз да — каза Амая, без да отделя очи от по-голямата си сестра.
— Аз не — отвърна Флора. — Не искам да отнемам повече време на Рос, след като толкова много ѝ е провървяло — добави, ставайки. — Исках само да ви съобщя, че съм дошла да организирам погребението на ама.
Новината смути Амая. Не беше помисляла дори за погребение.
— Но… — поде тя.
— Да, знам, че няма да е официално и че на всички ни се иска да вярваме, че е успяла някак да излезе от реката и да се спаси, но истината е, че това е малко вероятно — каза Флора, гледайки Амая в очите. — Говорих със съдията от Памплона, натоварен със случая, той също е на мнение, че е подходящо да се направи погребение.
— Обаждала си се на съдията?
— Той ми се обади, доста очарователен мъж.
— Да, но…
— Какво „но“? — предизвика я Флора.
— Ами… — Амая преглътна, преди да отговори, и гласът ѝ прозвуча странно, — докато тялото не се появи, не можем да бъдем сигурни, че е мъртва.
— За бога, Амая! Възрастна жена, стояла обездвижена толкова време, не е имала никакъв шанс в реката. Ти сама видя дрехата, която извадиха от водата.
— Не знам… Във всеки случай официално тя не е мъртва.