— Аз ѝ предложих помощта си — бе признала лелята. — Знам, че не бива да вземам страна, но според мен за Рос това е нещо много по-важно и по-дълбоко, отколкото за Флора.
— Джеймс също ѝ е предложил, но Рос отказала с довода, че трябвало да се справи сама.
— Същото каза и на мен — отвърна натъжено Енграси. — Понякога не знам дали е хубаво да си толкова независим. Не знам кой ви е втълпил, че трябва да се справяте сами с всичко.
Успокоена от привидното спокойствие, Амая остави леля си там и след няколко минути пое отново към Памплона.
Мъглата я съпътстваше неотстъпно до тунела при Алмандос, принуждавайки я да намалява скоростта и да се вглежда внимателно в това шосе, което всяка година вземаше своя кръвен данък сред камионджиите, пътуващи от Памплона до Ирун, както и сред местните жители, които с примирение приемаха тази жестока дан, както се примиряваха с дъжда, мъглата или периодите на затворен тунел, когато трябваше да обикалят по още по-опасния стар път.
Амая не спираше да мисли за доктор Такченко, за случилото се и за инстинкта ѝ да изпрати мострата по куриер. Мъжът ѝ беше прав, докторката беше не само корава, но и много находчива жена. За времето, откакто се познаваха, тя неведнъж ѝ бе показала, че притежава блестящ ум и вродено чувство за самосъхранение, което я бе опазило още в родината ѝ, но от друга страна, по причини, които не споделяше, бе породило у нея силна алергия към полицейските участъци. В случая бе предусетила важността и заплахата, криещи се в дадената ѝ мостра, нещо, което самата Амая не бе доловила. Беше подценила стойността на находката си и бе изложила доктор Такченко на опасност. Но ако миниатюрното парченце плат се окажеше улика, улика, пропусната от експертите, и след като никой не я бе видял да го взема, значи, само убиецът знаеше къде се намира то и че е толкова съществено, че да го издаде или поне да насочи подозренията към него. В главата ѝ прозвучаха думите на Сарасола: „Може би несъзнателно сте се доближили прекалено много до нещо наистина опасно“.
Беше му се обадила, преди да излезе от управлението, и може би предложението на Ириарте да го попита не беше толкова налудничаво. Преди това трябваше да свърши нещо. Спря в един магазин за компютри на входа на Памплона и купи няколко флашки; после отиде в къщата на „Меркадерес“ и отново прегледа прикачените файлове на Йонан, отнасящи се за акушерката Идалго. Освен заповедта за обиск и личните ѝ данни, тук беше и професионалната ѝ биография. Запита се защо Йонан е обърнал внимание на това. Акушерката сама им бе разказала, че след смъртта на брат си най-сетне е имала възможността да работи и в други болници. Амая прегледа отново документа, въпреки че сведенията ѝ бяха познати. На прага на пенсионирането си Фина Идалго бе работила в Окръжната болница в Ирун, а преди това — в две частни клиники, едната в Ондарибия, „Вирхен де ла Мансана“, а другата също в Ирун, клиника „Рио Бидасоа“[29], и на двете места като акушерка. Препрочете имената на болниците и изведнъж ѝ просветна какво е направило впечатление на Йонан: река Бидасоа. Същата река се наричаше Бастан само до Оронос-Мугайре, а от Донестебе надолу ѝ казваха Бидасоа — друга провинция, друго име, но на една и съща река. Изненадана и въодушевена от откритието, Амая взе телефона и набра Монтес.