Амая се изправи и взе палтото и чантата си.
— Не желая да продължаваме този разговор. Той е ехо от други разговори, които съм водила преди с други хора, но с теб не искам да го водя. Ако наистина ме обичаш, трябва да ме обичаш такава, каквато съм: войник, търсач. Това съм аз и няма да се спра. А сега е по-добре да си вървя.
Той застана между нея и вратата.
— Моля те, не си отивай, остани. Няма да понеса, ако си тръгнеш сега.
Амая докосна с пръсти устните му, после го целуна.
— Имам работа. Ще се видим утре. Обещавам ти.
През замъгленото от дъха му стъкло вече не се виждаше нищо. Маркина опря чело на прозореца и усети как нощният студ нахлува в стаята. Беше я видял да сяда в колата си и да си тръгва и сега имаше чувството, че умира. Не можеше да го превъзмогне — когато я нямаше наблизо, тялото му се изпълваше с необяснима празнота, лишено сякаш от някой жизнен орган. Ех, да можеше да ѝ осигури поне малко спокойствие. Сипа си още вино, седна на дивана, където преди малко се бяха любили, и протегна ръка, за да докосне пространството, което бе заемала. С часове размишлява по онзи въпрос.
45
Пъхна ключа в бравата и тутакси забеляза, че нещо не е наред. Винаги превърташе ключа два пъти, а вратата се отвори още при първото обръщане на китката. Направи крачка назад, за да огледа пустата улица, извади оръжието си и отново се приближи, наострила слух, опитвайки се да долови някакво движение в къщата. Нищо. Бутна внимателно вратата, огледа антрето, където всичко изглеждаше на мястото си, после насочи поглед към тъмното стълбище, влезе и светна лампите, ослушвайки се. Отвори вратата на кабинета на Джеймс на партера и тръгна нагоре по стълбите. Кухнята, празната гостна, хола, банята, детската стая, която свекърва ѝ Кларис бе обзавела за Ибай, семейната спалня и банята, широките гардероби — нямаше никой. Върна се по същия път, гасейки лампите, но не успяваше да се отърве от усещането, че някой е влизал в къщата в нейно отсъствие. Огледа обстойно всяка повърхност, всеки предмет, все още с пистолета в ръка и наострила уши. Влезе в хола и докато се взираше в закачените на полицата географски карти, изпита такава увереност, че някой е бил там, че почти можеше да очертае във въздуха замърсеното пространство, което бе заемал. На пръв поглед нищо не беше пипано. Всичко си беше на мястото, но чувството беше толкова осезателно, че едва сдържаше яростта си пред убедеността в това чуждо присъствие в дома ѝ. Поздрави се, че е изтрила данните от компютъра, и тогава забеляза, че втората флашка, която бе останала неизползвана, липсва. Грабна отново чантата си, изтича надолу по стълбите, напусна къщата, затвори вратата и превъртя ключа два пъти, както винаги. После позвъни на Монтес.
— Искам да ви помоля за една услуга.
— Казвайте.
— Идете до дома на леля ми и стойте пред входа, докато дойда. После ще ви обясня.
Когато зави по улица „Браулио Ириарте“, видя колата, от която инспектор Монтес ѝ присветваше с фаровете. Паркира и се качи при него на седалката за пътника.
— Благодаря.
— Моля, но в замяна на това разказвайте — отговори той.
— Вчера близките на Йонан ме помолиха да отида в апартамента му. Докато чаках хората от фирмата за травматични почиствания, открих миниатюрно парченце плат и дадох мостра от него на докторката рускиня, която обикновено ни прави паралелните анализи в Аинса. По пътя за къщи някой я избутал от шосето и преровил цялата кола; жива е, слава богу, ще се оправи. Преди малко обаче се отбих в жилището ми в Памплона и забелязах, че някой е влизал. Липсва една празна флашка. Затова ви помолих да наблюдавате къщата на леля ми, в случай че същият човек дойде да рови и тук.
— Разбирам — каза замислено Монтес. — Казвате, че сте открили плата в апартамента на Йонан.
Амая кимна за потвърждение.
— И естествено, сте занесли мостра на нашия приятел, инспектор Клемос.
— Отидох до управлението в Белосо, но Клемос вече е приключил случая: източни мафии и наркотрафик. Казах му, че няма нито едно доказателство, но той отговори, че скоро щели да се появят.
— Не му ли оставихте мострата?
Тя поклати глава.
— Само част от нея.
— Голямо говедо е този човек, мамка му! — възкликна Монтес.
— Фермин, дръжте се прилично.
— Успели ли са да вземат мострата на докторката?
— Не, тя е предвидлива жена, изпратила я по диейчел.
— Това парченце явно е важно за някого, само не разбирам защо някой ще влиза в дома ви да търси мострата, а накрая отнася една флашка.