Амая въздъхна.
— Йонан ми е изпратил съобщение.
— Кога?
— Честно казано, не знам, получих го на другия ден след погребението, но нали ги знаете компютърджиите. Сабалса ми каза, че било програмирано.
— Да, той ми обясни, освен това смята, че Йонан ви е изпратил още нещо.
Амая се изненада.
— Така ли ви каза?
— Не знам защо се учудвате, той споделя с мен всичко, приятели сме. Много пъти съм ви казвал, че е свестен човек. Няма значение, сигурно сте си изкарали акъла, като сте видели съобщение от Ечайде няколко часа след погребението му. Голяма работа беше това момче! — ухили се Монтес. — Ако го беше пратил на мен, със сигурност щях да се гътна!
Двамата се разсмяха.
— Лошото е, че това никак няма да се понрави на Ириарте — обяви Монтес.
— И аз така мисля, затова няма да му казваме нищо.
— По дяволите, шефке, нищо няма да казваме, то се знае, много правилно според мен. В крайна сметка, ако мъртвец ти прати писмо от оня свят, имаш пълното право да не го споделяш. Това е вид последна воля или нещо от този род. А за Сабалса не се притеснявайте, той няма да каже и думица. Що се отнася до човека, чието име ни дадохте, не успяхме да открием никой, който да се казва Шабиер Табесе, Хавиер Табесе или някакъв близък вариант.
— Съобразихте ли се с възрастта?
— Да, около седемдесет и пет годишен, макар че, естествено, може вече да е отишъл при Дядо Господ; с една дума засега сме с празни ръце, но утре продължаваме издирването. Виж, за децата от Гипускоа, починали внезапно в люлката си, имаме новини: открихме четири случая на починали момиченца по поречието на Бидасоа, в Ондарибия. Още не сме събрали окончателно данните за родителите, но отсега мога да ви кажа, че всичките са доста заможни: предприемачи, банкери, лекари. На всички бебета е била направена аутопсия в Института по съдебна медицина в Сан Себастиян и официалната причина за смъртта при всички случаи е синдром на внезапна детска смърт. Вие ще кажете накъде да продължим. Гипускоа не е в нашата юрисдикция, така че, ако не убедите съдията да подаде молба до някой негов колега в Ирун, ми се вижда трудно.
— Рано е за това. Обобщете сведенията и ще видим. А! И не забравяйте да изключите кръстените момиченца.
— Тук вече ще зациклим, този вид информация не се вписва в смъртните актове и ще трябва да звъним от енория на енория — каза Монтес с отегчение.
Амая слезе от колата и му пожела лека нощ.
— О, щях да забравя! От „Сент Колет“ разрешиха най-сетне посещение на Йоланда Беруета, утре в десет сутринта.
46
Йоланда Беруета не беше в стаята си. Амая излезе пред вратата да провери дали не е сбъркала номера, който ѝ бяха казали. После тръгна към регистратурата на първия етаж и точно тогава я видя да се задава по коридора, съпровождана от медицинска сестра. Видът ѝ я изненада. Йоланда вървеше самостоятелно, придружителката ѝ само предпазливо я подкрепяше за ръката и кръста. На лицето ѝ червенееха няколко немного дълбоки рани, а лявото ѝ око беше закрито с лепенка, която продължаваше към ухото от същата страна. Най-зле, несъмнено, изглеждаше ръката ѝ — бинтована от горе до долу и завързана за врата, гротескна по размери, видимо подута над лакътя, който късият ръкав на нощницата не покриваше изцяло, с изпъната от отока кожа.
— Извинете за недоразумението. Бяхме я свалили на друг етаж за превръзките — каза сестрата.
Йоланда отказа да легне и сестрата ѝ помогна да се настани в едно кресло.
Когато останаха сами, Амая заговори.
— Йоланда, искам да ви кажа, че много съжалявам за случилото се, наистина съжалявам.
— Вината не беше ваша.
— Допуснах грешка и заради това съдийката спря отварянето на гробницата; ако не беше станало така, вие щяхте да се убедите, че синовете ви са там, щяхте да се успокоите и нямаше да се нараните.
— Няма виновни, госпожо инспектор, отговорността е моя, но ако всичко бе протекло, както вие казвате, аз щях да се уверя, че синовете ми са вътре, но никой нямаше да забележи, че липсва момиченцето, щяхте да продължите да ме мислите за луда и може би нямаше да обърнете внимание на горката жена от Елисондо, чието момиченце също липсва.
Трябваше да предупреди Беруета да не споменава нищо пред дъщеря си, макар че на негово място и тя щеше да постъпи по същия начин. Като се изключеха ужасяващите превръзки, Йоланда изглеждаше чудесно, с бистро съзнание, ориентирана, будна, без следа от неувереността и апатията, които като че ли бяха станали част от личността ѝ.