— Права си, вчера се държах глупаво, но не можеш да ме обвиняваш, че не те закрилям, че не те защитавам… Оправдах те пред съдия Дьо Гувенен, която искаше да подаде жалба до семейство Тремон, а пък те дойдоха в кабинета ми да заплашват, че ще те съдят за нанесени вреди и щети. Аз те закрилям, Амая, от всички и от всичко, но като съдия имам определени граници, същите, които вероятно имаш и ти като шеф на „Убийства“. Разликата е, че аз не прекрачвам нормите, Амая. Вярвам, че няма да посмееш да заявиш, че не си нарушила нито едно процедурно правило при разследването на последния случай? Знам как действаш, смятам те за блестяща и съм влюбен в теб, но не можеш да искаш от мен да те следвам, защото трябва най-вече да те пазя от теб самата и от собствения ти страх… Никой по-добре от мен не знае какво е да имаш ужасно семейство и какъв товар е това за цял живот.
Тя мълчеше. Не, не можеше да признае: в момента укриваше информация от съдията, от Клемос и от Ириарте, дори на Монтес не бе казала всичко; беше поръчала паралелен тест на парченцето плат и засега нямаше намерение да съобщава за дъщерята на Янес, макар че той наистина бе прав — нямаше да успее да го докаже. Щеше да запази за себе си информацията, докато не разбереше поради каква причина заместник-директорът на затвора в Памплона отричаше присъствието на съдията при преместването на Берасатеги, а не желаеше да поема риска да попита за това самия Маркина. Обаче не успя да се сдържи.
— Ти беше ли в затвора в деня, в който умря Берасатеги?
Той веднага отговори. Това беше добре.
— Разбира се, нали се видяхме там.
— Да, помня, но аз питам дали си бил в затвора, след като говори с мен по телефона, преди да открият Берасатеги мъртъв.
Този път отговорът му се забави с няколко секунди.
— Защо питаш?
Лош знак, когато някой е искрен, отговаря веднага. За да отговаряш с въпрос, има само две причини: да спечелиш време, за да обмислиш отговора, или за да избегнеш отговора. Или да излъжеш, да скриеш истината, което беше същото.
— Беше ли там, или не?
— Да, бях. Като разбрах, че директорът отсъства, се разтревожих. Не познавах заместника и не знаех дали мога да разчитам, че ще се заеме сериозно със задачата. Реших да отида, за да проверя.
— Да, струва ми се нормално, само че аз попитах заместника и той отрече.
— Този човек е идиот.
Да, и на нея ѝ се бе сторил такъв; почувства облекчение в гърдите.
— Говори ли с Берасатеги?
— Дори не съм се доближавал до килията му.
— Но си разговарял с надзирателя…
— Да, казах му да го наблюдава внимателно. А сега ела вкъщи и ще продължим този разговор голи и на бутилка вино. Ако искаш.
Амая въздъхна.
— Не мога, сериозно, у леля съм и вече ѝ обещах да вечеряме заедно — отговори тя безсилно.
— Тогава утре?
— До утре.
49
Флора реши, че два след полунощ е разумен час. Да срещнеш някого на улицата в Елисондо по това време и през зимата, беше почти чудо. А трябваше да го направи тази нощ, за да върне ключа, преди Рос да е забелязала, че липсва. За щастие, пред входа на работилницата беше тъмно, както винаги; от години настояваше пред кметството да сложат лампа на това място, но в съседство имаше частен парцел и общинският съвет се противеше. Влезе в пекарната и от предпазливост не включи осветлението, докато не стигна кабинета, защото знаеше, че светлината оттам се вижда само през високите прозорчета до покрива и едва ли някой щеше да ѝ обърне внимание. Без да се бави, събу обувките си, стъпи на дивана, отмести картината на Сига[31] и отключи сейфа с ключа, който сама си бе извадила. Механизмът изщрака и вратичката се отвори. Касата беше празна. Без да вярва на очите си, Флора пъхна ръка навътре, докато напипа металното дъно. Сърцето ѝ прескочи един удар, когато чу глас зад гърба си.
— Добър вечер, сестрице. — Уплашена, Флора се обърна толкова рязко, че замалко не падна на дивана. — Ако търсиш това, което беше в сейфа, то е у мен. Да ти кажа право, почти бях забравила, че там, отзад има сейф. Сетих се едва след случая, когато беше влизала в мое отсъствие и беше оставила картината леко изкривена. Няколко дни мислих какво може да е толкова важно, че да се промъкнеш тук като крадец посред нощ.
— Но ти…?
— Да, не знаех кода, но когато си собственик, това не е никакъв проблем. Викаш специалиста, казваш му, че си забравила кода, той го открива и ти отваря сейфа.
31
Хавиер Сига Ечанди (187\d –1960) — художник от Навара, политик и общински съветник в Автономната управа на Памплона. — Б. пр.