— И това, което може би е криела в душата си, ти се струва толкова ужасно, че не смееш дори да докоснеш орех?
Флора не отговори.
Амая въздъхна, загледана в сестра си. Много я биваше. Беше проявила откровеност, каквато вероятно не бе показвала никога през живота си, но със сигурност не се бе посвенила да вмъкне и една-две лъжи. Въпрос на умение бе да ги разпознае.
— А каква е тази пантомима около пекарната, която изиграхте у леля?
— Не е никаква пантомима. Всичко е така, както ти го казахме. Това не значи, че с Рос вече сме преодолели напълно разногласията си, но се опитваме.
Амая я погледна със съмнение. Рос и Флора не бяха имали съгласие за нищо през целия си живот и никак не ѝ се вярваше, че са го постигнали така изведнъж точно когато най-силно дрънкаха шпаги. Не можеше да го докаже, но нямаше да спре да пита.
Когато излезе от къщата на Флора, тръгна нагоре към полицейското управление, без дори да погледне колко е часът. Като наближи, видя, че външният вход е заключен. Отвори го с картата си и поздрави дежурните тази нощ полицаи. Качи се на втория етаж и се запъти направо към картотеката, където съхраняваха цялата информация по случая „Басахаун“. През следващите часове подреди върху дъската снимките на местопрестъпленията, на трите жертви и аутопсиите, прибрани в архива преди година с надеждата да не им се налага никога пак да ги поглеждат. Аиноа Елисасу, Карла Уарте и Ан Арбису отново я гледаха от таблото. Амая седна пред тях, изучавайки срамежливия поглед на Аиноа към фотоапарата, нахаканото изражение на Карла и нейната секси поза, острия и властен поглед на Ан. Спомни си телата им върху стоманената маса на Сан Мартин, показанията на техните родители и приятели, личностния профил на убиеца, който бяха изработили в същата тази стая. „Разкъсва дрехите им и разголва телата, които още не са съвсем като на зрели жени, както на тях им се е искало, и премахва мъха, знак за съзряване, от мястото, символизиращо секса и оскверняването според личната му представа за детска невинност, заменяйки го със сладкиш или мека пастичка, белег за отминалата епоха, за стародавната традиция в долината, за завръщането към детството, към други ценности може би. Убиецът се чувства призван, посветен и с много работа пред себе си, затова ще продължи да набелязва девойки и да ги връща към непорочността… Дори начинът, по който поставя ръцете им с обърнати нагоре длани, символизира отдаване и невинност.“ В съзнанието ѝ отекнаха думите на свидетеля, който се криеше в къщата на „Опус Деи“: „От раждането до навършването на две години душата все още блуждае — тогава децата са най-подходящи за жертвоприношение. Така е през цялото детство до момента, когато започват да съзряват — тогава настъпва друг вид промяна, която ги прави желани за същите цели, но е по-лесно да оправдаеш смъртта на бебе, ненавършило две години, отколкото на девойка“.
При тези престъпления, които дори пресата бе окачествила като ритуални, злодеят бе удушил жертвите си с помощта на тънка връв и с толкова бързо движение, че почти не бе оставил следи по труповете; после ги бе пренасял на гръб до брега на река Бастан, където разкъсвал дрехите им и оголвал телата им за речната роса, обръсвал срамните части, за да отстрани мъха, сресвал косите им от двете страни на главата, разпервал ръцете им настрани с обърнати нагоре длани като девици, поднасящи дар по време на церемония за пречистване, за завръщане към невинността, към детството, отново непорочни, отново дар. Спомняше си много добре, но пак провери къде бяха родени момичетата. Аиноа — в Арискун, Карла и Ан — в Елисондо. Тя се изправи, загледана в очите на Ан Арбису, която година след смъртта си продължаваше да я привлича със своята сила. Смутена, Амая се измъкна от погледа ѝ, пристъпи към дъската и внимателно постави три нови точки върху картата, очертаваща зловещия маршрут по бреговете на реката.
52
Първата литургия за деня в катедралата на Памплона започваше в седем и половина сутринта и не беше особено посетена. Амая застана да чака пред страничната врата — единствената отворена в този час, докато не видя служебната кола на отец Сарасола да спира пред входа. Щом се увери, че я е забелязал, тя влезе в храма, хлътна в един от страничните параклиси и седна на последната банка. След минута отец Сарасола се настани до нея.