— Благодаря, ваша чест, но едва ли ще се стигне дотам. Случаят се води от един съдия от Памплона, когото ще уведомя за вашето благоразположение и добра воля още щом приключим тази среща. Ако в крайна сметка се наложи да действаме, както вие казвате, ще вземем от него заповедта, защото отдавна работим заедно по това разследване.
Съдия Лухамбио кимна, доволен, и се ръкува с тях.
— До утре, в осем вечерта.
Любимото ѝ крайбрежно сияние бе угаснало напълно, когато пристигна в Ондарибия. Вечерта беше спокойна и топла, като предвестник на лелеяната пролет, която сякаш се бе съсредоточила върху красивото морско градче. Слезе от колата пред гробищния парк, където на следващия ден щяха да отворят поредния пантеон, и се остави на Монтес и Сабалса да я водят. Все още имаше посетители, вероятно заради на мекото време. Вдъхна дълбоко от соления морски въздух, който с помощта на топлия бриз разнасяше уханието на цветята по гробовете. Семейство Лухамбио притежаваше скромна наземна гробница, покрита със сив мрамор, който лъщеше под светлината на фенерите от ковано желязо. Амая се приближи, за да разгледа инкрустираните върху плочата снимки, на които се виждаха лицата приживе на заровените обитатели — вече излязъл от употреба обичай. Повечето снимки изглеждаха направени през шейсетте години. Точно на съседната успоредна алея се намираше гробът на семейство Лопес, които не даваха разрешение да го отворят. Върху него нямаше свежи цветя, само две грижливо поддържани саксии със зелени растения. Върнаха се почти до входа и спряха пред пантеона, заради който идваха. Амая разпозна дебелата верига, закрепена на четири колонки от матов гранит, по снимките, които Ириарте ѝ бе пратил на мобилния телефон. Гробът стоеше самотно малко встрани и разположен странично за разлика от останалите, с което ѝ напомни за мормонските погребения. Най-отгоре — възпоменателна, дискообразна стела с характерната антропоморфна форма, а под нея — табела, закриваща първоначалното име на пантеона с една-единствена дума „Табесе“. Не успя да види дали върху леко наклонената плоча има и други надписи, тъй като беше покрита почти изцяло с килим от едри бели цветя. Челото на гробницата опираше в невисока стеничка, която заобиколи, за да се озове отзад, в зоната, запазена за гробищните работници. До стената бяха подпрени две сини брезентови платнища, подобни на онези, с които бяха покрили гроба на семейство Тремон Беруета в Еноа, дебело въже, навито на купчина, напомняща моряшки възел „осморка“, и доста ръждясала ръчна количка. До стената — градински кран за вода, отворена шахта и нещо като маса с решетка отгоре, върху която още се виждаха влажни останки; Амая знаеше, че тези приспособления се използват за почистването на костите от меката тъкан, останала по тях след изваждането им от нишите, когато изтечеше договореното време за наем, преди да ги хвърлят в общата костница.
— Ама че гадост! — измърмори Монтес, сбърчил нос.
Амая тръгна към повдигнатата част на пантеона и откри трите стъпала надолу към криптата, стигащи до яка врата, толкова ниска, че трябваше да се наведе, за да влезе. Ядоса се, че бе забравила фенерчето си в колата. Извади телефона и потърси приложението, задействащо малката камера, която осигуряваше приличен лъч светлина. С времето вратата бе добила мъртвешко сив оттенък, който не позволяваше да се определи от какво дърво е направена, но ключалката показваше, че е доста стара. Тя се наведе напред и почти се наложи да седне на стъпалата, мислейки си, че ъгълът за вкарване на ковчег оттам е прекалено малък. Забеляза сухите листа, насъбрани пред вратата като заметени дотам или довети от вятъра, които образуваха прав ъгъл с входа за криптата. Свали телефона си почти до земята и забеляза кривата линия, издълбана в пясъчника при отварянето на вратата, очертана най-ясно върху потъмнелия камък там, където вратата бе спирала при отварянето си. После огледа пантите — целите бяха потънали в прах освен по краищата, където се събираха двете им съставни части; там лъчът от телефона изтръгна бързо намигване от излъскания метал.