57
Инспектор Ириарте наистина страдаше. Той изгаси лампите, когато го помолиха, и остана облегнат на стената до електрическия ключ, слушайки как цялото му семейство пее „Честит рожден ден“ на тъщата около тортата със запалени свещи. Мразеше да се кара, независимо с кого, а разногласията с колеги му бяха особено неприятни. Избягваше всячески личните стълкновения, но понякога, както тази сутрин, те се оказваха неминуеми. Спречкването със Саласар го бе разстроило и макар че в крайна сметка бе казал каквото искаше да каже, не можеше да се отърве от усещането, че не само не се бяха разбрали, ами на всичко отгоре случилото се щеше да се отрази на общата им работа в бъдеще. Саласар го изкарваше от кожата му, методите ѝ предизвикваха непрекъснати пререкания между колегите, нещо, за което вече бе разговарял с нея, но очевидно без резултат. Яд го беше на намека ѝ, че чувството за колегиалност не му позволявало да гледа в перспектива. Но най-бесен беше, да, бесен, това беше точната дума, от обвинението ѝ, че бил готов да окачи на кръста младши инспектор Ечайде в името на колегиалността. Най-лошото обаче бе, че темата за Берасатеги не излизаше от главата му; признаваше, че да се сметне за приключен такъв сложен случай е доста рисковано. Теорията ѝ беше приемлива, но как да проумее човек ходовете ѝ, след като не ги споделяше, след като криеше информация. А той беше убеден, че го прави.
Жена му включи осветлението и гледайки го с укор, се изправи пред него и го избута в коридора.
— Много ли си притеснен?
Той я погледна и се усмихна: тя имаше дарбата да отгатва всяка негова мисъл.
— Не — излъга.
— Три пъти ти казах да светнеш лампите, а ти не чуваш, освен това си намръщен. Мен не можеш да излъжеш.
— Съжалявам — каза искрено Ириарте.
Тя погледна към шумната група роднини в кухнята, после пак към него.
— Хайде, изчезвай.
— Но какво ще каже майка ти?
— Не бери грижа за нея — отвърна жена му и се надигна на пръсти да го целуне.
От доста време вече седеше пред дъската и си водеше бележки, заслушан в дъжда, който все по-яростно шибаше стъклата, когато се появиха Монтес и Сабалса.
— Какво правите тук по това време? — изненада се Ириарте, поглеждайки часовника си.
Монтес погледна дъската и купчината документи, които Ириарте бе разгърнал на масата.
— Шефката поиска да направим спешна проверка.
— За какво?
— Помоли ни да проверим от кое съдилище в Мадрид е изчезнало оръжието, с което е убит Ечайде.
— Аз знам, казах ѝ го лично. Защо не се е обадила на мен?
— Хайде стига, Ириарте…!
— Какво стига? — попита той и стана, като едва не събори стола, на който седеше. — И вие ли смятате, че съм готов да приема всичко, само и само мир да има?
Монтес смекчи малко тона, за да отговори.
— Тази сутрин не изглеждаше готов да подкрепиш намерението ѝ да подеме други линии на разследването.
— За кое разследване ми говорите? За това, по което работите и за което аз не знам нищо повече освен малкото, което решите да ми кажете?
Монтес си замълча.
— За какво ѝ е това сведение? Какво си е наумила?
Монтес се замисли, махна отегчено и отговори:
— Не знам… Йонан Ечайде ѝ е изпратил нещо като съобщение след смъртта си, програмиран имейл или нещо от тоя род. Очевидно е имал известни подозрения накъде може да тръгнат нещата…
— И инспекторката, разбира се, запази тази информация за себе си, виждате ли за какво говоря?
— Е, не бих го нарекъл чак информация. Било е лично съобщение и няколко улики, никакви доказателства, само предположения. Може би дори не и това…
Ириарте ги погледна замислено, личеше, че е силно раздразнен. После изпръхтя и каза:
— Оръжието е изчезнало от съдилище номер едно в Мòстолес, Мадрид. Не знам какво значение може да има това.
— Съдия Маркина е бил разпределен там. Прочетох го онзи ден, когато търсех биографията на баща му. Заради еднаквите имена ми излезе първо неговата — обади се Сабалса.
Един униформен полицай се показа на вратата.
— Шефе, обажда се някакъв мъж и настоява да говори с вас, вече за втори път звъни. Преди му казах, че ви няма, но сега, след като сте тук… Твърди, че е бащата на Йоланда Беруета.