Бенигно Беруета беше превъзбуден. Разказа му със заекване за дъщеря си, че се е обаждал и на инспектор Саласар, но въпреки това много се тревожи.
Ириарте затвори телефона и набра номера на Саласар. Звънеше. Опита пак. Една мълния падна съвсем наблизо с присъщия си ламаринен грохот и последва спиране на тока, при което след няколко секунди се включи аварийното осветление в сградата.
— Мамка му, все едно и също, проклети бури… — изсумтя Монтес.
Ириарте затвори телефона.
— Да вървим — отсече той, провери оръжието си и тръгна към вратата.
Монтес и Сабалса го последваха.
Амая остана неподвижна няколко секунди, наострила слух, и въпреки плющенето на дъжда по погребалните плочи, чу ударите по дървото и усиленото пъшкане на Йоланда. Хукна натам, заобикаляйки гробовете, и като стигна до входа за криптата, видя светлината от фенерчето, което се полюшваше напред-назад при всеки ритник на жената по вратата.
— Йоланда — извика.
Йоланда се обърна и Амая видя решителността в очите ѝ и косата, залепнала върху изпотеното ѝ чело под найлонова шапка. Взривът бе отворил малка дупка, при което бравата бе отхвръкнала, но се бе заклещила между дъските и стената и бе запънала вратата.
— Дръпни се оттам, Йоланда.
— Трябва да отворя, мисля, че дъщеря ми е вътре. Този път не исках да прекалявам и сложих малко, но в колата имам още „Гома-2“.
Амая застана зад нея и постави ръка на рамото ѝ.
Йоланда се обърна като фурия и изстреля изненадващо кроше, с което я повали върху стъпалата. Амая отстъпи назад и извади оръжието си.
— Йоланда! — кресна.
Жената се обърна да я погледне и на лицето ѝ се изписа пълно недоумение само миг преди изстрелът да изтрещи до ухото на Амая и напълно да я оглуши. Йоланда рухна на земята и гърдите ѝ се обагриха в червено. Амая се извърна ужасена, насочила пистолета по посока на изстрела, и видя съдия Маркина, застанал под дъжда с мрачно изражение.
— Какво направи? — извика тя, без дори да се чува, дясното ѝ ухо беше заглъхнало, сякаш е била под водата.
Клекна до Йоланда и провери пулса ѝ, държейки на мушка съдията.
— Мислех, че ще те нападне — отговори той.
— Не е вярно. Ти я уби, уби я, защото е била права.
Маркина намръщено отрече с глава.
— Тук ли са те? — попита Амая, надигайки се и гледайки към вратата на криптата.
Той не отговори. Амая отстъпи една крачка и зарита ключалката, както Йоланда го бе правила преди минута.
— Недей, Амая — помоли я Маркина, без да сваля оръжието си.
Тя се обърна и го погледна, вбесена. Дъждът се усилваше под напора на вятъра и обливаше лицата им с ледена вода, а тътенът на бурята, която приближаваше почти като разумно същество, нарастваше.
— Ще ме застреляш ли? — попита. — Ако ще го правиш, не губи време, защото ти се кълна, че ще видя какво има вътре, ако ще това да е последното нещо, което ще направя.
Маркина свали пистолета и прекара ръка през лицето си, за да отклони водата, която влизаше в очите му. Амая се обърна и за пореден път изрита дървената врата, която отстъпи със силен пукот, а счупената брава падна на земята.
— Амая, моля те, погледни, щом искаш, но преди това ме изслушай.
Тя се наведе, за да събере частите от механизма, и ги захвърли извън радиуса на отваряне на вратата; пъхна пръсти в зейналата дупка и усещайки как треските се забиват в месото ѝ, дръпна силно вратата навън.
От тъмната гробница я лъхна миризма, която не можеше да се сбърка: на смърт, на разложение в начален стадий. Сбърчи нос и се обърна към съдията с насочен пистолет.
— Защо мирише така, след като тук не е погребван никой от петнайсет години?
Маркина пристъпи една крачка към нея и тя стисна още по-здраво глока.
— Какво правиш, Амая? Няма да ме застреляш — заяви той, гледайки я нежно и тъжно, както се гледа непослушно момиченце.
Тя понечи да отговори, но докато го гледаше, силите я напуснаха. Беше толкова млад, толкова красив…
— Ще ти кажа всичко, което поискаш да узнаеш, имаш думата ми — каза той с вдигната нагоре длан. — Край на лъжите, обещавам ти.
— Откога знаеше? Защо не ги разобличи? Защо не ги спря? Те са побъркани.
— Не мога да ги спра, Амая, ти дори не можеш да си представиш огромните мащаби на това нещо.
— Вероятно — отвърна тя, — но някои, като малката Еспарса, са съвсем скорошни. Това поне е можело да се предотврати.
— Опитах се да го спра според силите си.
— Ходил си в затвора и си се видял с Берасатеги, заместникът на директора отрече, ти ми каза, че не си се доближавал до килията… Точно тези ти бяха думите, но Йонан имаше снимка, на която се виждаш съвсем отблизо — каза замислено тя.