Амая го гледаше изумено и не можеше да повярва, че това е същият мъж, когото познаваше. Той говореше на езика, запазен за проповедниците и за онези, които вещаеха края на света.
— Ти си луд — прошепна тя, гледайки го с тъга.
Една светкавица падна някъде в гробището с оглушителен метален тътен.
Маркина затвори оскърбено очи.
— Не ми говори така, Амая, много те моля, ще ти дам каквито обяснения поискаш, само не се отнасяй с мен така, не и ти.
— Как да ви наричам, освен опасно луди? Майка ми е убила сестра ми — продължи тя, загледана в купчината бели кости върху тъмния под на криптата, — цял живот се опитва да погуби и мен… Щяхте да убиете сина ми! — кресна.
Той поклати отрицателно глава, направи крачка напред със свалено оръжие и заговори със спокоен и помирителен тон:
— Берасатеги беше психопат, а майка ти беше обсебена от мисълта да изпълни мисията си… Там е проблемът, че някои го правят не защото трябва да го правят, а защото им харесва. Но той вече е решен и аз ти обещавам, че никой няма да навреди нито на теб, нито на Ибай. Обичам те, Амая, позволи ми да оставя всичко това зад гърба си и да започна нов живот с теб, двамата го заслужаваме.
— Ами Йоланда? — каза тя, поглеждайки към входа на гробницата, където лежеше тялото на жената, заляно от дъжда, който продължаваше да се излива навътре като малък водопад и вече оформяше тъмна локва пред входа.
Маркина не отговори.
— Ти сам ми я изпрати, защо?
— Тя дойде при мен толкова объркана, с нейната мъглява теория за изчезналите ѝ деца… Стори ми се идеална възможност да те накарам да започнеш разследване по случая, за да осъзнаеш, че той не води доникъде, за да се убедиш, че става дума просто за халюцинации на обезумяла жена, и това щеше да стане ясно, когато ти видеше, че децата са в гроба си. И през ум не ми мина, че ще ме прескочиш, аз трябваше да участвам, не можех да оставя френската съдийка да провали всичко, в заповедта пишеше „детски ковчези“, без да се конкретизира. Ако при вида на другия ковчег Йоланда поискаше да надзърне в него, нямаше причина да ѝ бъде отказано. Бях принуден да осуетя това. Но как можех да предположа, че е толкова луда, та да вдигне във въздуха пантеона.
Нова светкавица блесна този път точно над тях и освети криптата по такъв ужасяващ начин, че ги накара инстинктивно да свият глави, убедени, че мълнията е паднала върху самата гробница. „Дамата идва.“
Мъчейки се да не обръща внимание на побеснелите природни сили, които се събираха над главата ѝ, Амая продължи.
— Ти остави горката жена да се самоунищожи, изпрати я на заколение като агне, без да те е грижа за страданията ѝ, а сега я уби.
— Тя те повали с юмрук, знаех, че носи експлозиви, защо да няма и оръжие?
— Защо ми причини това, защо се доближи до мен?
— Ако имаш предвид защо съм се влюбил в теб, това не беше предвидено. Нима още не си го разбрала? Обичам те, Амая, двамата сме създадени един за друг, ти ми принадлежиш, както аз ти принадлежа. Нищо не е в състояние да ни раздели, защото знам, че колкото и да ти е трудно сега да възприемеш видяното, любовта ти към мен ще остане непокътната.
Отново се върнаха страховитият тътен на бурята и блясъкът на мълния, която се стрелна над главите им и извика в съзнанието на Амая абсурдни данни за вероятността гръм да порази два пъти едно и също място. „Вече е тук, Дамата идва“, стори ѝ се, че чува тези думи сред трясъка на развилнялата се стихия. Да, Дамата пристигаше, Мари настъпваше с мълниеносната си и гръмотевична ярост като дух от небесата, а мирисът на озон бе предвестник за нейната поява. Маркина се обърна към входа, сякаш и той бе чул песента на ламиите в чест на своята повелителка.
— Влезли сте вкъщи, за да откраднете флашката, после катастрофата на Такченко… Секретарката ти ни видя, когато ѝ предавах плика…
— Съжалявам за докторката, тя доста ми допада. Радвам се, че не загина при инцидента, честна дума. Не биваше да стигат толкова далеч, не съм искал да пострада, аз не съм жесток човек.
— Не си жесток човек?… Ами всички тия жени, момичетата край реката, всички тия бебета. Колко убийства тежат на съвестта ти?
— Нито едно, Амая, всеки сам е господар на живота си, но за твоя отговарям аз. Обичам те и няма да позволя на никого да те нарани. Ако ще ме съдиш за това, че съм те предпазвал — моля, макар че за едно нещо си права: майка ти съвсем беше превъртяла, не чуваше никакви доводи и нямаше да спре, докато не постигнеше целта си, докато не те убиеше. Не можех да ѝ го позволя.
— Тя е изпълнила една последна заповед, също като Берасатеги, като Еспарса и мъжете преди него. Каква власт упражняваш върху тези хора? Достатъчно голяма, за да бъдеш господар на живота им?