Прибра се вкъщи с личната кола привечер; вече се стъмваше, но по шосето между Ондарибия и Елисондо още се виждаха обрулените от бурята през предишната нощ клони и листа. Шофирайки в доста олекналото вече движение, Амая свали стъклото, за да се порадва на спокойствието, което привидно се бе просмукало навсякъде, сякаш долината бе останала погребана под пласт от огромни топки памук, които буквално поглъщаха звуците и разнасяха мокрия и свеж мирис на влажната, чиста земя, запечатан в сърцето ѝ.
Последният лъч светлина сребрееше още на хоризонта, когато спря на моста „Муниартеа“. Слезе от колата и вдъхна минералното ухание на течащата под краката ѝ река Бастан, наведе се над перилото и се загледа във водния праг, доста набъбнал от изсипалата се край извора при Ерацу вода, която бе опустошила бреговете до устието в Ондарибия. Като гледаше сега спокойното, бавно и кротко течение, човек трудно можеше да си представи мощта, която Бастан бе в състояние да придобие. Тя прекара ръка по студения камък, там, където бе гравирано името на моста, и заслушана в ромона на водата в язовира, се запита дали вече се е свършило, дали реката вече е прочистена, а обидата — измита. Надяваше се да е така, защото се съмняваше, че са ѝ останали сили за нова битка. Парещите очите ѝ сълзи закапаха по студения камък и се плъзнаха към реката, към течението, което водите на Бастан следваха неумолимо.
Когато влезе вкъщи и Енграси я прегърна, Амая заплака в скута ѝ, както бе правила толкова пъти като дете. Изплака страха, гнева, горчивината и разкаянието; плака за всичко изгубено и опетнено, за болката от смъртта, за костите и кръвта; плака дълго, страшно дълго в прегръдките на Енграси, докато заспа изтощена и отново се събуди, за да продължи да плаче, а в това време леля ѝ съжаляваше, че вратите не може да останат завинаги затворени, та момичето ѝ да изплаче всички злини на света и денят да отмине, после да дойде втори, трети… Плака, докато не ѝ се свършиха сълзите. Така беше редно, трябваше да е готова за онова, което ѝ предстоеше.
После направи четири обаждания и получи едно.
Най-напред позвъни на дъщерята на Елена Очоа, за да ѝ каже, че майка ѝ не се е самоубила и че благодарение на оставеното от нея писмо бяха успели да задържат членовете на опасната секта от детеубийци, която оглавяваше новинарските емисии.
После се обади на Бенигно Беруета, за да му каже, че може да погребе останките на своята внучка до Йоланда.
Третото обаждане бе до Марк, за да му каже, че са пипнали копелето, погубило Йонан. Пропусна да спомене, че както той бе предрекъл, не изпитва усещането, че това има някакво значение, защото няма да върне Йонан, нито ще я накара да се почувства по-добре. Всъщност никога не се бе чувствала по-зле.
Четвъртото обаждане беше до Джеймс.
През първите дни бе слушала обясненията, с които лелята се опитваше да го успокои всеки път когато позвънеше. После просто бе престанала да слуша. А сега, с телефона в ръка, останала без сили, тя се изправяше пред най-трудния миг в живота си.
Той веднага вдигна.
— Здравей, Амая.
Гласът му звучеше топъл и мек, както винаги, въпреки че долавяше напрежението, което той се опитваше да овладее.
— Здравей, Джеймс.
— Ще дойдеш ли? — директният му въпрос я свари неподготвена.
Същото настоятелно искане, което повтаряше при всяко свое обаждане, откакто бе заминал.
Амая си пое въздух, преди да отговори.
— Джеймс, след два дни започва курсът в Куонтико, аз вече бях решила, че ще присъствам, а и тук не ми правят никакви спънки, така че ще отида.
— Не те питам това — отговори той, — а дали ще дойдеш?
— Джеймс, случиха се много неща. Мисля, че трябва да поговорим.
— Амая, само едно нещо имам нужда да чуя от теб и то е дали ще дойдеш, дали ще дойдеш изцяло и безусловно, дали ще дойдеш при мен, за да се върнем заедно вкъщи. Само това искам да чуя, отговори ми: ще дойдеш ли?
Тя затвори очи и с изненада установи, че все още са ѝ останали сълзи.
— Ще дойда — отвърна.
Беше се свечерило, когато ѝ позвъни този, когото очакваше.
— В Бастан вече нощ ли е, госпожо инспектор…?
— Да.
— Сега вече ще имам нужда от вашата помощ…
БЕЛЕЖКА НА АВТОРКАТА
От публикуването на „Невидимият пазител“[33] през януари 2013 г. често съм се питала откъде се появи този роман, имало ли е зародиш, от който да поникне историята в трилогията за Бастан. Винаги съм отговаряла, че в нея съм вложила голяма част от онова, което ме е изградило като личност: матриархалното семейство и митологичния свят, който, за щастие, бе част от моето детство и който, под други имена, се е съхранил в долината на Бастан както на много малко други места; а също така и някои аспекти, които ме привличат неудържимо от литературна гледна точка и са свързани с развитието на едно полицейско разследване. Това беше формата на романа, който исках да чета. Това желаех да постигна, но зародишът…