— Елена, трябва да ми помогнете. Майка ми кръжи някъде наоколо, трябва да открия тази къща, знам, че там ще получа отговори.
— Не мога да ви кажа, ще ме убият.
— Кои?
Жената поклати отрицателно глава, стиснала устни.
— Ще ви осигуря защита — продължи Амая, поглеждайки крадешком към дребната статуетка на Богородица, пред която гореше малка свещ; до нея стояха две щампи с лика на Христос и стара броеница, увита около основата на свещта.
— Не можете да ме защитите от това.
— Мислите ли, че е имало жертвоприношение?
Елена се изправи, изля кафето в мивката и се зае да мие чашата с гръб към Амая.
— Не, не ми се вярва. Доказателството е, че вие сте тук, а тогава единствената бременна жена в групата беше Росарио. Хиляди пъти съм отправяла благодарности, че не направиха нищо, може да са били само празни приказки, за да ни впечатлят, може да са искали да ни държат в страх или да изглеждат по-опасни или по-могъщи…
Амая се огледа, къщата беше пълна с предмети, осигуряващи закрила; клетата жена теоретизираше с надеждата, че нещата са такива, каквито ѝ се искаше да бъдат, но отчаянието в поведението ѝ издаваше, че дълбоко в себе си не вярва на думите си.
— Елена, погледнете ме — настоя Амая.
Жената затвори крана, остави гъбата и се обърна към нея.
— Родила съм се заедно с още едно момиченце, сестра близначка, която официално е починала от внезапна детска смърт в люлката си.
Елена вдигна зачервените си от студената вода ръце към сгърченото си лице, по което потекоха сълзи, и попита ужасено:
— Къде е погребана? Къде е погребана?
Амая завъртя глава, за да покаже, че няма представа, и видя как жената се смалява, докато слушаше обясненията ѝ.
— Не знаем, открих гроба, но ковчегът беше празен.
От утробата на дребната женица се изтръгна мъчителен стон и тя се завтече Амая, която уплашено скочи на крака.
— Напуснете къщата ми! Напуснете къщата ми и никога повече не стъпвайте тук! — извика Елена, избутвайки я към коридора. — Вън! Махайте се!
— Какво получаваха срещу жертвоприношението? Какво правеха с телата? — не спираше да пита Амая, а жената я блъскаше, за да върви по-бързо.
Амая отвори вратата и се обърна към нея с молба.
— Само ми кажете къде е къщата.
Вратата се хлопна пред носа ѝ, но отвътре продължаваше да чува приглушените ридания на жената.
Почти инстинктивно извади джиесема от джоба си и набра номера на агент Дюпри. Тръгна към колата, залепила ухо до апарата, мъчейки се да долови и най-малкия знак за активност в другия край на линията. Тъкмо смяташе да се откаже, когато някакво пращене издаде присъствието на Дюпри. Знаеше, че е той, старият и скъп приятел, заел такова важно място в живота ѝ, независимо от разстоянието, но от това, което чу в слушалката, всички косми на тила ѝ настръхнаха и тя се задъха от страх: далечен фон от тихи и повтарящи се погребални песнопения; ехото говореше за обширно пространство, където гласовете придобиваха присъщата за катедрала звучност. Имаше нещо мрачно и зловещо в безкрайното повторение на три, лишени от определен тон, заплашителни думи, вещаещи смърт. Но това, което я стресна най-силно, бе ясният, мъчителен предсмъртен писък на дете. Агонията на непознатото същество продължи няколко секунди, през които жалният му гласец постепенно затихваше, може би защото Дюпри се отдалечаваше от него, каза си тя.
Когато той най-сетне заговори, в гласа му се долавяше същата тревога, която изпитваше и тя.
— Не ми се обаждайте повече, не ми се обаждайте, аз ще ви потърся.
Връзката прекъсна и Амая се почувства толкова малка и толкова далеч от него, че ѝ се прииска да закрещи.
Телефонът звънна още преди да го е прибрала. Погледна екрана с нещо средно между надежда и паника. Позна кода на офисите на ФБР и топлият глас на агент Джонсън я поздрави от Вирджиния. Току-що били излезли поканите за участие в курсовете за взаимен обмен в Куонтико и от Отдела за изследване на престъпното поведение се надявали и тя да присъства. В момента вече изпращали молбата до нейното полицейско управление. Дотук — формален разговор, каквито и преди бе провеждала с хора от администрацията; фактът, че обаждането бе дошло само две минути след като бе разговаряла с Дюпри, не можеше да не ѝ направи впечатление, но въпросът, който агент Джонсън зададе веднага след това, потвърди съмненията ѝ, че разговорите му се подслушват.
— Госпожо инспектор, установявали ли сте някакъв вид контакт със специален агент Дюпри?
Амая прехапа долната си устна, за да не отговори, докато си припомняше разговора с агент Джонсън отпреди месец, когато той я бе предупредил за всичко, свързано с Дюпри, да избягва официалната линия и да се обажда на личния номер, който ѝ бе дал. Помисли си, че когато успееше да се свърже с Дюпри, гласът му звучеше някак отдалеч и със силно ехо, връзката прекъсваше и дори от екрана взе да изчезва информацията откъде идват обажданията, все едно никога не ги е имало. Към това трябваше да прибави и полученото от централния офис на ФБР предупреждение, когато Йонан бе проследил обажданията и бе установил, че тръгват от Батън Руж, Луизиана. Освен това Джонсън задаваше въпроса, сякаш бе забравил, че в същия разговор тя му бе казала, че Дюпри винаги отговаря на повикванията ѝ. Така или иначе, щом се бяха свързали с нея точно сега, значи, знаеха, че тя току-що е говорила с него, и изявлението, че се надяват и тя да участва в курса, беше само претекст.