— Не много често, от време на време му се обаждам за поздрав, както на вас — каза тя непринудено.
— Говорил ли ви е агент Дюпри за случая, по който работи?
Питанията му звучаха като извадени от въпросник на Отдела за вътрешни разследвания.
— Не, дори не знаех, че работи по нов случай.
— Ако агент Дюпри отново се свърже с вас, бихте ли ни съобщили?
— Започвате да ме тревожите, агент Джонсън, какво става?
— Нищо сериозно, през последните дни малко трудно се свързваме с агент Дюпри. Рутинно положение, вероятно нещата са се поусложнили и за по-голяма сигурност е предпочел да не отговаря, но вие не се тревожете, госпожо инспектор. Ще ви бъдем благодарни обаче, ако веднага ни съобщите, в случай че Дюпри ви се обади.
— Така и ще направя, агент Джонсън.
— Много ви благодаря, госпожо инспектор, очакваме да ви видим скоро тук.
Амая затвори и изчака още десет минути неподвижно в колата телефонът отново да звънне. Когато това се случи, видя изписан на екрана личния номер на Джонсън.
— Какво беше това?
— Вече ви казах, че Дюпри има свой метод на работа. От известно време не е докладвал, което не е изненадващо, както знаете. Когато човек работи под прикритие, понякога трудно намира сгоден момент за установяване на връзка, но изминалото време, наред с малко непочтителното поведение на агент Дюпри, буди съмнения в сигурността на неговата самоличност.
— Смятат, че може да е бил разкрит?
— Това е официалната версия, но подозират, че е бил заловен.
— А вие какво мислите? — попита тя, опипвайки терена, докато се питаше до каква степен може да вярва на Джонсън и можеше ли да е сигурна, че второто обаждане не се записва както първото.
— Според мен Дюпри си знае работата.
— И аз съм на това мнение — заяви тя с всичката увереност, на която беше способна, макар че в главата ѝ отново звънна ужасяващият писък, който бе чула, когато Дюпри вдигна телефона.
10
Бяха прекарали следобеда в един търговски център по пътя за Франция под предлог, че ще купуват дрехи за Ибай и ще избягат от студа, донесен от мъглата, която с падането на нощта толкова се бе сгъстила, че отсрещният бряг на реката почти не се виждаше, когато излязоха от къщи за вечеря. В „Санцотена“ беше доста пълно, в просторната зала се чуваха смехове и разговори, които ги обгърнаха още щом пристъпиха прага. Винаги резервираха маса до кухнята, защото беше отворена към салона за хранене и им позволяваше да наблюдават организираната шетня на трите поколения жени вътре, които работеха, без да си пречат, като в репетирана хиляди пъти викторианска хореография, допълвана от зацапаните бели престилки върху черните униформи.
Избраха виното и няколко минути просто се наслаждаваха на атмосферата в заведението. Не бяха отваряли пак дума за погребението и през целия следобед се преструваха, че не забелязват тлеещото помежду им напрежение, със съзнанието за наложителен разговор, който по негласно и мълчаливо съгласие отлагаха за момента, когато останеха сами.
— Как върви разследването? — попита Джеймс.
Тя го погледа нерешително няколко секунди. Откакто беше полицай, се придържаше към правилото да не обявява вкъщи подробности за работата си. Нямаше никакво желание да споделя с Джеймс нелицеприятните страни от ежедневието си, така както усещаше, че има зони от нейното минало, които, макар и известни на Джеймс, бе по-добре да не засягат. По някакъв начин винаги бе знаела, че всичко, свързано с детството ѝ, трябва да бъде премълчавано, и несъзнателно го бе държала скрито под фалшивата привидност за необременено съществуване през последните години. Когато дигите, задържали онзи ужас, се бяха скъсали и почти я бяха докарали до лудост, откровеността пред съпруга ѝ се бе оказала пробивът в стената на страха, през който бяха нахлули обилни потоци от светлина, създавайки възможност за среща помежду им. Възможност, която успя отново да я върне в света, където, ако не сваляше гарда, старите вампири не можеха да я застигнат.