Тя обаче не забравяше, че страхът не си отива, не изчезва, само отстъпва на няколко крачки към някое влажно и тъмно ъгълче, където остава да дебне, смален до нещо уж незначително, почти с размерите на светеща точица, която виждаш, макар и да не искаш, макар и да отричаш, защото иначе не можеш да живееш. Не забравяше и това, че страхът е лично притежание, че откровеността, която ти позволява да му дадеш име и да го покажеш, не е достатъчна, за да се отървеш от него, нито дори да го споделиш. Преди вярваше, че любовта е способна на всичко, че отварянето на вратата, което ѝ даде шанса да се изправи пред него с цялата тежест на своето минало, ще бъде достатъчно.
Сега, седнала срещу Джеймс, тя продължаваше да вижда красивия младеж, в когото се бе влюбила, доверчивия и оптимистично настроен творец, когото никой никога не се бе опитвал да убие, чиято простичка и леко инфантилна представа за нещата го отвеждаше до една сигурна граница, зад която пошлото в света не можеше да го достигне, и го караше да вярва, че ако обърнеш страницата, ако погребеш миналото си или ако няколко месеца поред разказваш на психиатъра, че майка ти е искала да те изяде, ще успееш да се „излекуваш“ от страха, да се преселиш в свят със злачни поляни и сини небеса, поддържан само от волята, че така е редно да бъде. Убеждението, че щастието е, чисто и просто, вид решение, ѝ се струваше толкова илюзорно, че се чудеше как да му изложи мнението си така, че да не го засегне. Тя знаеше, че Джеймс не държи да знае, че когато пита как върви разследването, той не иска да му обяснява как е разпитвала един психопат къде се намира майка ѝ или трупът на мъртвата ѝ сестра.
Преди да отговори, се усмихна, защото го обичаше, защото тази негова представа за света все още я очароваше и защото знаеше, че да обичаш, означава също така да полагаш усилия да обичаш.
— Доста е напреднало. Мисля, че до няколко дни ще приключим случая — отвърна.
— Днес говорих с баща ми — обясни той. — Напоследък нещо не бил добре. Майка ми настояла да си направи подробни изследвания и му открили някакво увреждане на сърцето.
— О, Джеймс! Сериозно ли е?
— Не, дори майка ми не е притеснена. Тя самата ми го обясни: начален етап на атеросклероза, която води до запушване на коронарната артерия; това се преодолявало с поставяне на байпас, почти профилактична процедура, целяща да се избегне бъдещ инфаркт. Но баща ми ще трябва да спре да работи. Майка ми отдавна го притиска да се оттегли най-сетне от активното управление на фирмата, но той обича да бъде зает и докато се чувстваше добре, все отлагаше, сега обаче ще му се наложи да го направи. Майка ми като че ли дори се радва, бих казал, вече ми говори за пътуванията, които си е наумила да предприемат, когато се възстанови от операцията.
— Дано всичко мине добре, Джеймс, и се радвам, че всички го приемате така. За кога е предвидена операцията?
— За следващия понеделник. Затова те питах как си с работата. Родителите ми не са виждали Ибай от кръщенето и си помислих да ви взема и двамата с мен…
— Ами…
— Бихме могли например да заминем след погребението. Тази сутрин сестра ти мина през къщи и ни съобщи, че най-вероятно ще бъде в петък, утре ще потвърди. Ще отидем само за четири дни и не вярвам да е проблем да си вземеш отпуск по това време на годината.
Прекалено много въпроси без отговор, прекалено много неща за подреждане. Официалното следствие действително щеше да приключи до няколко дни, но другият въпрос оставаше открит; не беше убедена дори дали трябва да ходи на курсовете в Куонтико, още не бе получила потвърждение от комисаря и затова не бе казала нищо на Джеймс.
— Не знам, Джеймс… Трябва да помисля.
Усмивката замръзна на лицето му.
— Амая, това е важно за мен — добави сериозно Джеймс.
Тя веднага схвана посланието. Беше ѝ го подсказал още предния ден. Той имаше своите потребности, своите проекти и искаше място в живота ѝ. Сети се за купчината строителни материали пред Хуанитаенеа и чу гласа на Янес да казва: „Не всяка къща е дом“.
Тя се протегна през масата и улови ръката му.
— Разбирам те, за мен също — отвърна, опитвайки се да се усмихне. — Още утре ще подам молбата. Прав си, че едва ли ще има възражения, никой не иска отпуск през зимата.
— Чудесно — зарадва се Джеймс. — Вече погледнах за билети, щом ти разпишат молбата, ще ги купя.