— Да си призная, не съм виждал толкова хубав труп — обади се Монтес, обръщайки се към Сабалса, който обхождаше периметъра на килията със светлинния сноп на фенерчето си.
Амая сложи ръкавиците, които младши инспектор Ечайде ѝ подаде, пристъпи към нара и заоглежда мълчаливо трупа; няколко минути по-късно усети присъствието на доктор Сан Мартин зад гърба си.
— Какво имаме тук, госпожо инспектор? Лекарят казва, че няма следи от насилие, според него е починал от естествена смърт.
— Не виждам предмети, с които би могъл да се нарани — отбеляза Монтес, — и изглежда добре. Дори да не е умрял от естествена смърт, очевидно не е страдал.
— Ако нямате друго, си го вземам. Лекарят вече е издал смъртния акт, така че ще говорим пак след аутопсията.
— Не е било естествена смърт — отсече Амая. Тя забеляза как всички замълчаха и дори ѝ се стори, че чу изпръхтяването на Сабалса. — Погледнете, лежи точно в средата на нара. С опънати дрехи и чисти обувки. Положението на ръцете е точно такова, в каквото е искал да го заварим, като влезем. Този човек беше суетен и самовлюбен нарцис, не би позволил да го видим в недостойна или унизителна поза.
— Самоубийството не се вписва в нарцистичното поведение — отбеляза срамежливо Йонан.
— Да, знам, точно това ме накара да се усъмня, когато влязохме. Хем се вписва, хем не се вписва. От една страна, самоубийството не е присъщо за суетната личност, от друга — мисля, че точно по този начин би го направил един нарцистично устроен човек.
— А как го е извършил? По нищо не личи сам да е посегнал на живота си — каза Сабалса.
Подтикван от любопитството, Сан Мартин се приближи до трупа и опипа врата, после повдигна клепачите и огледа устата отвътре.
— Всичко навежда на мисълта за сърдечен удар, но от друга страна, става дума за млад мъж в отлична форма. Иначе по трупа не се забелязват петехии, рани от самоотбрана, нито признаци за страдание. Сякаш просто си е легнал и е умрял — каза той, обръщайки се към всички присъстващи.
Амая кимна в знак на съгласие.
— Прав сте, докторе, точно това е направил; легнал си е тук и е умрял, само че някой е трябвало да му помогне. В колко часа бе докаран в изолатора? — попита тя директора.
— В единайсет, когато ми позвъни съдията. Аз бях на път, но след петнайсет минути ми позвъни моят заместник и потвърди, че вече са го преместили.
— Има ли камери в килиите? — запита Монтес, насочвайки фенерчето към ъглите на тавана.
— В килиите — не, не са необходими. Един служител държи под постоянно наблюдение изолираните затворници през отвора на вратата. Камери има в коридорите. Предположих, че ще искате записите, и вече съм ги приготвил.
— А къде са надзирателите, които бяха с него вчера?
— Наредихме им да си останат вкъщи, докато се разследва инцидентът — отговори директорът, видимо смутен.
Както въпросът, така и отговорът изненадаха колегите на Амая; Монтес и Ечайде се обърнаха към нея за обяснение, но тя отново се приближи до нара и заяви.
— Доктор Берасатеги не е имал желание да умира, но човек като него също така не би допуснал да остави това в чужди ръце.
— Самоубил се е… ама не е искал да умира?
Тя се наведе над трупа и освети лицето с фенерчето. По загорялата кожа, в първите бръчки около очите на Берасатеги се забелязваха белезникави следи.
— Сълзи — постанови Сан Мартин.
— Точно така — съгласи се Амая. — Берасатеги е легнал тук и в изблик на самосъжаление, присъщо за неговия нарцисизъм, е оплакал собствената си смърт, и то обилно — продължи тя, опипвайки възглавницата там, където платът изглеждаше потъмнял от влага. — Плакал е толкова много, че е наквасил възглавницата със сълзите си.
12
Монтес беше доволен. На записа от охранителната камера се виждаше как един надзирател се приближава до килията и плъзга през отвора на вратата нещо, неразгадаемо на кадъра, което Берасатеги най-вероятно бе използвал, за да се самоубие. Надзирателят вече бе приключил смяната си и патрулът, изпратен в дома му, не го бе заварил там, може би вече бе минал във Франция или в Португалия; въпреки това мисълта, че копелето Берасатеги вече не е между живите, разведряваше деня му и не го караше да изпитва ни най-малко съжаление.
Той се наведе напред, за да включи радиото, при което колата леко кривна и гумите застъпиха шумящата маркировка на платното.
— Внимавай! — обади се Сабалса, който се возеше до него и през целия път почти не бе продумал.
„Яд го е — помисли си Монтес, — задето не му позволих да шофира.“ По дяволите! Когато инспектор Монтес беше в колата, нямаше да отстъпи мястото зад волана на нито един младок. Той го погледна крадешком и се усмихна.