— Мислите, че може би това е станало с трупа на сестра ви?
— Не знам, Йонан, но когато видях снимката на този празен ковчег, усещането за дежавю предизвика у мен увереността, че това е същият начин на действие. Не казвам, че имаме следа, за момента е само предчувствие, интуиция, която може да не доведе до нищо. Ще споделим сведенията с колегите и ще изчакаме да видим какво ще откриеш, преди дори да го поставим на обсъждане.
Телефонът ѝ звънна точно преди да влезе вкъщи. На екрана — непознат номер.
— Инспектор Саласар — представи се тя.
— Добър вечер, госпожо инспектор. Вече стъмни ли се в Бастан?
Позна дрезгавия глас отсреща, въпреки че говореше почти шепнешком.
— Алойзиъс! Но този номер…?
— Номерът е непроследим, но въпреки това вие не бива да ми звъните на него, аз ще ви търся, когато се нуждаете от помощта ми.
Не попита как ще разбере, че се нуждае от помощта му. Връзката помежду им винаги се бе осъществявала така. Тръгна да се разхожда, отдалечавайки се от къщата, и през следващите минути разказа на Дюпри всичко, което знаеше по случая, за подозренията си, че майка ѝ може би е още жива, за удушеното момиченце, което трябвало да бъде „поднесено“, за реакцията на Елена Очоя, за посланието на Берасатеги и любопитния начин, по който се бе самоубил… За странната зловонна диря от слюнка, като тази на праисторическо влечуго, обитаващо единствено далечните Комодски острови…
Той я изслуша мълчаливо и накрая попита:
— Изправена сте пред сложен пъзел, но вие не ми се обадихте заради това… Какво искахте да ме попитате?
— Прабабата на момиченцето ми каза, че демон, на име Ингума, е влязъл през някоя пролука, седнал е върху гърдите на малката и е изсмукал въздуха от дробовете ѝ; обясни ми, че този демон е идвал неведнъж и че всеки път е отнемал живота на цял куп деца. Отец Сарасола ми разказа, че същият демон е известен в много култури: в шумерската, в африканската, в културата на етноса хмонг, както и в древната и мрачна бастанска митология, наред с редица други.
Чу умореното изсумтяване на Дюпри в другия край на линията. После нищо, тишина.
— Алойзиъс, там ли сте?
— Сега не мога да говоря повече. Още не знам как, но в близките дни ще ви изпратя нещо… Трябва да затварям.
От слушалката се разнесе сигналът за прекъсната линия.
15
Рос Саласар вече се бе отказала от цигарите, въпреки че пушеше от шестнайсетгодишна до момента, в който реши, че иска да има дете. Майчинството очевидно не беше за нея и след раздялата ѝ с Фреди бе имала не повече от две-три закачки в бара, за които не си заслужаваше и да споменава. Вероятността да срещне нов мъж в Елисондо не беше особено голяма и макар да продължаваше да обмисля, напоследък дори все по-често, възможността да стане майка, това в нейния случай като че ли нямаше да означава задължително присъствие на мъж до нея. Въпреки всичко не бе пропушила отново, поне тютюн. Само от време на време, късно вечер, когато леля ѝ си легнеше, свиваше цигара с трева и излизаше уж да глътне свеж въздух, отиваше в пекарната, сядаше в кабинета и я изпушваше на спокойствие, наслаждавайки се на радостта на собственичката, останала най-сетне сама след уморителния ден във вече затворената работилница.
Изненада се, че вътре свети, и първата ѝ мисъл бе, че Ернесто, управителят, е забравил да изключи осветлението на тръгване. Като отвори вратата на пекарната, забеляза светлина и в кабинета. Извади джиесема си, набра 112, но преди да се обади, извика.
— Кой е там? Повиках полицията.
Бързо местене на предмети, трополене, шум. Натисна клавиша за повикване, когато чу гласа на Флора.
— Рос, аз съм…
— Флора? — възкликна изненадано, прекъсна обаждането и влезе в кабинета. — Какво търсиш тук? Помислих, че са крадци.
— Аз… — заекна Флора. — Мислех, че… забравих си нещо и дойдох да проверя дали не е тук.
— Какво си забравила? — попита Рос.
Флора се огледа нервно.
— Чантата — излъга.