На вратата се почука тихо и инспектор Монтес подаде глава.
— Ще дойдеш ли за едно кафе, Ечайде? Ако не ви прекъсвам, разбира се.
Беше очевидно, че поканата свари Ечайде неподготвен, и той погледна Амая, извил изненадано вежди.
— Няма проблеми, отивай, тъкмо ще прочета това на спокойствие — каза тя и вдигна страниците на доклада.
След като Йонан излезе и преди да затвори вратата, Монтес отново надникна и ѝ намигна.
— Марш навън! — сопна му се Амая усмихнато.
Вратата още не се бе затворила, когато инспектор Ириарте нахлу в кабинета с думите:
— Някаква жена е открита мъртва в жилището ѝ. Намерила я е дъщерята, която дошла от Памплона, понеже не вдигала телефона. Явно е повърнала голямо количество кръв. Повикали линейка, но не могли да направят нищо. Лекарят, който я е прегледал, казва, че има нещо странно.
Още като прекосяваха моста, Амая зърна в края на улицата колите на пожарникарите — в Бастан те се занимаваха с пренасянето на ранените и болните до медицинските заведения. Но едва като доближи и видя отворената врата на къщата, усети как въздухът в тясното пространство на колата се свършва, което я принуди да отвори уста, за да си поеме дъх.
— Как се казва жената, как е името ѝ?
— Май беше Очоа, малкото име не си спомням.
— Елена Очоа?
Отговорът на Ириарте не ѝ беше нужен. Пред входа пушеше пребледняло момиче, по-млада версия на самата Елена, отпуснало разстроено глава върху рамото на някакъв младеж, може би съпруг или приятел, който я бе прегърнал или по-скоро я подкрепяше.
Амая ги подмина, без да ги заговори, и тръгна по тесния коридор към спалнята, следвайки указанията на санитарите. Високата температура в стаята спомагаше за разпространението във въздуха на острата миризма на кръвта и урината, които бяха образували две локви до трупа, заклещен между леглото и един шкаф. Мъртвата беше на колене, ръцете, с които се държеше за корема, не се виждаха, защото тялото бе рухнало напред, а лицето бе потопено в гъстата локва от повърната кръв. Амая благодари, че очите са затворени. Цялата стойка говореше за ужасно предсмъртно страдание, но лицето на жертвата изглеждаше спокойно, сякаш самият миг на смъртта ѝ бе донесъл истинско освобождение.
Амая се обърна към лекаря от „Бърза помощ“, който чакаше зад гърба ѝ.
— Инспектор Ириарте ми спомена, че сте забелязали нещо необичайно…
— Да, на пръв поглед изглежда, че е получила силен стомашен кръвоизлив, който е блокирал белите дробове и е предизвикал смъртта. Но като разгледах отблизо повърнатата течност, забелязах, че е пълна с нещо като дребни дървени тресчици.
Амая се наведе към локвата и установи, че наистина съдържа стотици късчета от нещо наподобяващо дървесина.
Лекарят приклекна до нея и ѝ показа пластмасов флакон.
— Взех мостра и след като отделихме кръвта, се вижда ето това.
— Това са…?
— Да, орехови черупки, натрошени на остри трески, които режат като ножчета за бръснене… Не ми е ясно как ги е погълнала, но при това количество съвсем сигурно са перфорирали стомаха, дванайсетопръстника и трахеята ѝ. Най-страшното обаче е дошло, когато е тръгнала да ги повръща, защото при напъните да ги изхвърли тресчиците са излезли, разкъсвайки всичко по пътя си. Били са ѝ предписани антидепресанти, хапчетата са в кухнята, върху микровълновата печка, но дали ги е вземала, няма как да разберем. Това е ужасен начин за самоубийство.
Дъщерята на Елена Очоа беше наследила от майка си безспорната физическа прилика, името и гостоприемното отношение към гостите. Макар че Амая я бе извинила, като ѝ каза, че не е нужно, тя бе настояла да направи кафе за всички присъстващи. Младежът, който в крайна сметка се оказа неин годеник, успокои Амая.
— Оставете я, ще се чувства по-добре, ако се занимава с нещо.
Амая я наблюдаваше как шета из кухнята от същото място, където бе седяла при последната среща с майка ѝ, и пак както тогава, изчака младата жена да сложи чашите, преди да заговори.
— Аз се познавах с майка ви.
Видя изненадата по лицето на момичето.
— Никога не ми е споменавала за вас.
— Всъщност не бяхме много близки. Идвах при нея няколко пъти, за да говорим за Росарио, моята майка. Двете са били приятелки на младини — обясни. — При последното ми посещение ми се стори доста нервна. Вие не бяхте ли забелязали нещо особено в поведението ѝ през последните дни?
— Мама винаги е била зле с нервите. Изпадна в дълбока депресия след смъртта на баща ми, аз бях на седем години. Така и не успя да се възстанови. Имаше по-добри и по-лоши периоди, но винаги е била неустойчива. От около месец обаче изглеждаше изпаднала в параноя, умираше от страх. И друг път ѝ се беше случвало и лекарят винаги ме съветваше да се държа твърдо с нея и да не подхранвам страховете ѝ. Но този път беше наистина уплашена.