Амая му благодари и изпрати отдалечаващата се кола с очи. Сега улицата вече се бе опразнила почти от автомобили и съседи, които се бяха прибрали по къщите си да обядват, подтиквани от започналия наскоро ръмеж, но понеже все пак оставаха верни на съседската си природа, не липсваха повдигнати тук-там пердета и дори някой и друг открехнат прозорец, въпреки засилващия се дъжд.
Маркина отвори чадъра си и я приюти под него.
— В последните дни бях в селото ти повече пъти, отколкото през целия си живот. Не че ми е неприятно — усмихна се той, — всъщност имах намерението да го посетя, но се надявах да е по други причини.
Тя не отговори и закрачи напред, опитвайки се да избяга от недискретните прозорци, гледащи към улица „Гилцаурди“.
— Не ми се обаждаш, не знам нищо за теб, а знаеш, че се тревожа. Защо не ми кажеш как си? През последните дни се случиха толкова неща.
Амая си спести всичко, свързано с посещението при Сарасола, но сподели изводите си за смъртта на Берасатеги и за начина, по който според тях бе успял да си набави лекарството, с което се бе самоубил.
— Проучихме избягалия надзирател. Не е от тези, които стояха при Берасатеги по време на моето посещение при него, те вече бяха уволнени. Живеел при родителите си, които веднага ни показаха стаята му. Не открихме нищо, с изключение на найлонова торбичка от една доста отдалечена от дома му аптека, което ни се стори подозрително. Когато показахме снимката му на фармацевта, той веднага си го спомни, защото му направило впечатление, че търси транквилант с такива характеристики на ампули. Проверил рецептата и номера на лекаря в професионалния регистър, където той, неизвестно защо, още присъствал, и като видял, че всичко е наред, не му останало нищо друго, освен да отпусне лекарството. Видеозаписът показва, че надзирателят се е задържал една минута пред вратата на килията. Вероятно е изчакал Берасатеги да изпие ампулата, за да я отнесе и унищожи. Обявихме го за издирване и установихме, че не е при никого от роднините си. Засега нямаме други новини.
Бяха стигнали до стария пазар. Маркина изведнъж спря и я принуди да се върне, за да се скрие отново под чадъра му. И пак се усмихна по онзи негов начин, от който не ѝ ставаше ясно присмива ли ѝ се, или е безмерно щастлив, че я вижда. Погледа я мълчаливо няколко секунди, докато тя накрая наведе смутено очи за миг, който ѝ бе достатъчен, за да възвърне самообладанието си и да попита:
— Какво има?
— Когато се оплаках, че нямам новини от теб, нямах предвид разследването.
Тя отново наведе очи, този път усмихвайки се и кимайки с разбиране. Когато пак го погледна, вече се бе овладяла напълно.
— Е, други новини от мен няма да получите — отвърна.
Сянката на тъгата помрачи погледа му и на лицето му не остана и следа от усмивката.
— Помниш ли какво ти казах онази вечер на излизане от апартамента на Берасатеги, когато тръгвахме насам?
Амая не отговори.
— Чувствата ми не са се променили и няма да се променят.
Беше се доближил съвсем. Близостта засили желанието ѝ, а плътните тонове на гласа му се сляха със спомена за съня от предишната нощ, който изникна живо в съзнанието ѝ, припомняйки ѝ за секунда топлината на неговите прегръдки, на устата и целувките му.
Получаването на институционални поръчки беше безспорен знак за успех. Когато най-известните културни фондации покажеха интерес към произведенията на даден творец, това ставаше винаги въз основа на предложенията на техните съветници по художествените въпроси и капиталовложенията, а те наред с таланта и начина на изпълнение на творбата оценяваха най-вече перспективността на твореца и дългосрочната рентабилност на инвестицията. Статиите, появили се след изложбата на Джеймс в „Гугенхайм“ в две от най-престижните издания за изкуство в света, „Арт Нюз“ и „Арт ин Америка“, бяха покачили международния му рейтинг. Срещата с представителите на фондацията на BNP[12] в Памплона предвещаваше голяма поръчка. Джеймс прекоси „Чокото“ по посока на моста „Гилцаурди“, откъдето щеше да свърне към главното шосе. Като минаваше по улицата покрай пазара, той видя Амая застанала до някакъв мъж, който бе разтворил чадър над главата ѝ. Намали скоростта и свали прозореца, за да я извика, но изведнъж се въздържа — нещо трудно доловимо, но очевидно накара повикването му да замръзне във въздуха. Мъжът ѝ говореше съвсем отблизо, чужд за околния свят, а тя слушаше с наведени очи, валеше, двамата стояха под чадъра само на няколко сантиметра един от друг, но не малкото разстояние помежду им го смути, а това, което видя в погледа ѝ — когато тя отново вдигна очи, в тях проблясваше предизвикателство, предизвикателството на предстоящата стъпка, а Джеймс знаеше, че това е единственото нещо, на което тя не можеше да устои, защото беше боец, воин на богинята Палада: Амая Саласар никога не се предаваше без бой. Джеймс вдигна стъклото и продължи, без дори да натисне спирачката. По лицето му нямаше и следа от усмивка.
12