16
Отпи с неудоволствие глътка от отдавна изстиналото кафе и отвратена, бутна чашата към края на бюрото. Не беше яла нищо от закуска, чувстваше, че не може да сложи и залък в устата си. Гледката на Елена Очоа, удавена в собствената ѝ кръв, я бе лишила от апетит и от още нещо… Нещо, свързано с капчицата надежда, че един ден Елена ще преодолее бариерите на страха и ще проговори. Да ѝ беше казала поне къде се намира къщата… Предчувстваше, че това е много важно. Смъртта на Елена, прибавена към тази на Берасатеги, я оставяше без средства и с усещането, че събитията изтичат между пръстите ѝ, сякаш се опитваше да задържи водата на река Бастан. Върху бюрото ѝ лежаха докладът на младши инспектор Ечайде за синдрома на внезапна смърт при кърмачета, препис от показанията на Валентин Еспарса в килията, докладът от аутопсията на Берасатеги, няколко листа с нейни бележки, изпъстрени със зачерквания, и заключението, което въобще не беше такова, че тъпче на едно място, че няма накъде да тръгне. Отчаяна, тя обърна листовете наопаки.
Погледна часовника си — почти четири. Преди час доктор Сан Мартин ѝ се бе обадил, за да ѝ продиктува телефона на съдебната лекарка, извършила аутопсиите на бебетата от доклада на Йонан. Беше ѝ обяснил какво иска Амая и се бяха разбрали тя да ѝ позвъни в четири часа. Вдигна телефона, изчака последната минута със слушалката в ръка и точно в четири набра номера.
Дори да се бе изненадала от точността ѝ, лекарката не го спомена.
— Доктор Сан Мартин ми каза, че се интересувате от два конкретни случая. Спомням си ги отлично, но въпреки това потърсих и бележките си от тогава. И в двете аутопсии нямаше нищо необичайно, две видимо здрави момиченца; и при двете не открихме нищо, което да ни усъмни, че не става дума за естествена смърт, доколкото естествен може да бъде синдромът на внезапна смърт при кърмачето, каквото беше първоначалното становище на лекарите, подписали смъртните актове. Едното от бебетата е спяло по корем, при другото дори това го нямаше. Но и в двата случая ми направи впечатление поведението на родителите.
— Поведението им?
— В единия случай се срещнах с тях по молба на бащата, който почти ме заплаши, като ме предупреди да внимавам след аутопсията всички вътрешности на дъщеря му да са си в нея, понеже бил чел, че понякога съдебните лекари си ги присвоявали. Опитах се да му обясня, че това не е вярно и ако се прави, то е само с изричното съгласие на близките или когато тялото се дарява за проучвания. Но най-силно ме впечатлиха думите му, че отлично знае колко високо се ценят органите на едно мъртво дете на черния пазар. Отговорих му, че ако мисли за донорство, много греши, защото в такъв случай е трябвало да бъдат извадени веднага след настъпването на смъртта и в специални медицински условия, на което той отвърна, че нямал предвид черния пазар за донорски органи, а този за трупове. Жена му през цялото време се опитваше да го накара да млъкне и на няколко пъти ми се извини, мъчейки се да оправдае мъжа си с голямата му мъка, но аз повярвах на думите му, той очевидно знаеше за какво говори, нищо че беше невъзпитан простак. Обадих се на социалните служби най-вече защото ми стана мъчно за по-голямото дете, другото, което имаха. То седеше в чакалнята и слушаше приказките на баща си. Реших, че не е излишно да се провери.
Във втория случай поведението на родителите беше по-различно, но също ме изненада. Двамата стояха в чакалнята на Института по съдебна медицина и когато отидох да им съобщя, че скоро ще могат да си приберат дъщерята, забелязах, че вместо да са покрусени, те като че ли бяха зарадвани. Колкото и смущаващо да звучи — виждала съм всякакви роднински реакции, от разбираемата болка до ледена сдържаност, когато излизах от чакалнята, чух мъжът да прошепва на жената, че от сега нататък щели да си живеят живота. Бях шокирана, може би беше някакъв вид обещание, но когато се обърнах да ги погледна, двамата се усмихваха и това не беше пресилен жест за вдъхване на кураж, напротив, двамата бяха наистина въодушевени. — Лекарката замълча, увлечена в спомените си. — Подобни реакции съм наблюдавала при вярващи, които са убедени, че любимото им същество отива право на небето, но тогава преобладава чувството на примирение. У тези хора не видях примирение, а радост. Уведомих социалните служби, защото семейството имаше още две невръстни деца, на две и на три години, живееха в приземен апартамент без отопление, който техен близък им беше преотстъпил, и на всичко отгоре мъжът от доста време беше безработен. Представяте си в какви лишения са живеели, но въпреки това се грижели добре за децата си, също както и другото семейство. Така ми каза социалната работничка. С което въпросът приключи. Но днешното обаждане на Сан Мартин ме накара да си спомня и друг случай, от март 1977 година. По Великден някакъв влак беше дерайлирал в Уарте Аракил. Имаше осемнайсет жертви. Бяхме затрупани с работа, но най-случайно инцидентът съвпадна с една внезапна смърт на кърмаче. И този път родителите настояха за среща с мен. Заради катастрофата бяхме заети до гуша, както ви казах, но те застанаха отпред и заявиха, че докато не говорят с мен, няма да си тръгнат. Беше много тъжно, жената беше болна от рак в терминален стадий. Помолиха ме да ускоря формалностите, за да приберат тялото. Те също бързаха, но въпреки обстоятелствата, не изглеждаха толкова опечалени, колкото би следвало да се очаква. Напротив, поведението им рязко се отличаваше от това на съсипаните роднини, изпълнили чакалнята; те като че ли чакаха да вземат колата си от сервиз, а не труп. Нямаха други деца, проверих. Не успях да намеря записките си. Ако ми дадете електронна поща, ще ви ги изпратя заедно с номера на социалната работничка, в случай че решите да поговорите с нея.