Ибай заспа още щом лапна биберона. Тя включи бейбифона и слезе да седне при Рос и леля си, които гледаха телевизия, но вниманието ѝ беше насочено само към трополенето на колите по паважа пред къщата. Като чу мъжа си да спира пред тях, облече палтото и излезе да го посрещне. Джеймс седеше в автомобила със загасен мотор и изключени светлини. Тя се приближи и седна на седалката за пътника до него.
— За бога, Джеймс! Притесних се.
— Вече съм тук — отговори небрежно той.
— Можеше да се обадиш…
— Ти също… — отсече той.
Видимо изненадана от реакцията му, Амая зае отбранителна позиция.
— Обадих ти се, но ти не вдигаше.
— В шест вечерта? След цял ден мълчание? — Тя прие упрека, но веднага се ядоса. — Значи, си видял, че аз ти звъня, и не си вдигнал. Какво става, Джеймс?
— Ти ми кажи какво става, Амая.
— Не знам за какво говориш…
Той сви рамене.
— Не знаеш за какво говоря? Чудесно, тогава нищо не се е случило — каза той и тръгна да слиза от колата.
— Джеймс — спря го тя. — Недей така, нищо не разбирам. Знам, че имаше среща с представителите на BNP, нищо повече, не ми казваш дори как мина.
— Нима те интересува?
Амая го погледна оскърбено. Нейното хубаво момче губеше търпение и тя съзнаваше, че вината до голяма степен е нейна. Преглътна и когато заговори, вложи в думите си цялото си внимание и нежност.
— Как може да ми задаваш такъв въпрос? Разбира се, че ме интересува, Джеймс, ти ме интересуваш повече от всичко на света.
Той я погледна, опитвайки се да задържи още няколко секунди строгостта, която в очите му вече започваше да омеква. Усмихна се леко.
— Мина добре — призна.
— Разкажи ми подробно, моля те, мина добре или много добре.
Джеймс се усмихна широко.
— Много, много добре.
Тя го прегърна, заставайки на колене върху седалката, за да се долепи до него и да го целуне. Телефонът ѝ звънна. Джеймс отегчено се намръщи, когато тя го извади от джоба си.
— От управлението, трябва да отговоря — каза тя и се освободи от прегръдката.
Вдигна и отсреща чу дежурния полицай.
— Госпожо инспектор, обади се дъщерята на Елена Очоа. Настоява да говори с вас, и то спешно. Нямаше да ви безпокоя, ако не беше казала, че е много важно да се видите час по-скоро. Току-що ви изпратих телефона ѝ с есемес.
— Трябва да се обадя, ще ми отнеме само няколко минути — заяви Амая, слизайки от колата.
Набра номера и се отдалечи още малко, за да не чува Джеймс разговора.
— Госпожо инспектор, аз съм в Елисондо. След всичко, което се случи, решихме да преспим тук тази вечер и като си лягах, открих под възглавницата писмо от мама. — Гласът, който до този момент звучеше уверено под напора на спешната потребност да сподели, се прекърши жаловито, когато младата жена заплака. — Май ще излезете права, тя се е самоубила, не мога да повярвам, но се е самоубила… Оставила е писмо — добави с мъка. — Винаги съм се мъчела да ѝ помагам, следвах съветите на лекарите да не ѝ обръщам внимание, да не подхранвам параноята ѝ, да не придавам значение на страховете ѝ… Оставила е писмо. Но не за мен, а за вас.
Младата жена отново заплака. Амая знаеше, че от този момент нататък тя няма да е в състояние да каже и дума повече. Изчака няколко секунди и чу как някой се опитва да я успокои и измъква телефона от ръцете ѝ.
— Госпожо инспектор, аз съм Луис, приятелят на Елена. Елате да вземете писмото.
Джеймс бе слязъл от колата и Амая се върна няколко крачки назад, докато застана пред него.