— Джеймс, налага се да свърша нещо. Само ще взема един документ, тук наблизо, в Елисондо, ще ида пеша — каза, сякаш за да подчертае, че никак няма да се бави, — но трябва да отида още сега.
Той се наведе да я целуне и без да продума, влезе в къщата.
17
Зимата се бе завърнала с пълна сила след краткия отдих през последните часове. Докато вървеше по пустите улици на Елисондо, леденият северен вятър я накара да съжали, че не е взела ръкавиците и шала си; вдигна яката на палтото и притваряйки я с ръце около гърлото си, закрачи още по-бързо към дома на Елена Очоа. Почука на вратата и зачака, зъзнейки и едва устоявайки на все по-мощните пориви на вятъра. Отвори ѝ годеникът на момичето, но не я покани да влезе.
— Тя е съсипана — обясни. — Взе едно хапче и вече се унася.
— Разбирам ви — каза Амая. — Ударът беше тежък…
Той ѝ подаде дълъг бял плик. Амая забеляза, че не е отварян и че отгоре е написано нейното име. Взе го и го пъхна в джоба на палтото си, наблюдавайки облекчението на младежа, като видя плика да изчезва.
— Ще ви държа в течение.
— Ако е очевидното, спестете си го, тя вече достатъчно се измъчи.
Амая тръгна към завоя на реката, привлечена от оранжевите светлини на площада, създаващи фалшивото усещане за топлина в мразовитата нощ; после мина покрай Фонтана на ламиите, който се превръщаше отново във фонтан само при дъжд, и спря на ъгъла при кметството, за да прокара набързо ръка по гладката повърхност на Ботил Ари[13], докато с другата притискаше джоба си и плика, който излъчваше неприятна топлина, сякаш хартията бе съхранила последните искрици живот на авторката на писмото.
Вятърът бръснеше площада и беше дори немислимо да спре там. Продължи по улица „Хайме Урутия“, като при всяка лампа забавяше крачка, осъзнавайки изведнъж, че търси място, където да отвори писмото, защото не искаше да го чете у дома, а не можеше да чака. Прекоси моста, където воят на вятъра се състезаваше с грохота на язовира, и като стигна до „Тринкете“, зави надясно, за да отиде на единственото място, където в този момент можеше да бъде сама. Напипа в джоба си меката найлонова панделка, с която баща ѝ бе завързал ключа преди толкова години, и го пъхна в ключалката на пекарната. Ключът спря по средата. Опита отново, макар да беше очевидно, че ключалката е сменена. Хем изненадана, хем доволна от инициативността на Рос, тя прибра безполезния ключ и отново погали плика, който като че ли надигаше глас от джоба ѝ като живо същество. Ускорявайки крачка и борейки се с вятъра, почти затича към къщата на леля си, но не влезе вътре. Вместо това свърна към колата, седна вътре и запали светлината.
Те са разбрали, казах ви, че ще научат. Винаги внимавам, макар че, както ви казах, от тях никой не може да се опази, намерили са начин да ми го изпратят и сега то е вътре в мен, усещам, че вече разкъсва вътрешностите ми. Много съм глупава да си мисля, че е стомашно неразположение! Часовете минават и вече знам какво става, то ме разяжда отвътре, ще ме погуби, с мен е свършено, така че няма смисъл повече да крия.
Къщата е стар, разнебитен чифлик насред полето, с бисквитени на цвят стени и тъмен покрив. От много години не съм минавала оттам, но едно време винаги държаха капаците открехнати. Намира се на пътя за Орабидеа, по средата на единствената равна поляна в района, наоколо няма дървета, никаква растителност, отвисоко не се вижда, но ще я познаете, понеже изниква внезапно пред очите след завоя на пътя.
Това е черна къща, нямам предвид цвета на стените ѝ, а това, което е вътре в нея. Знам, че е излишно да ви моля да не отивате там, да не я търсите, защото, ако сте тази, за която се представяте, ако сте оживели след онова, което ви готвеха, дори да не ги търсите, те сами ще ви открият.
Господ да ви е на помощ.
Елена Очоа
Пронизителният звън на мобилния телефон, несъвместим с тясното затворено пространство, я стресна, писмото на Елена Очоа изхвърча от ръцете ѝ и падна при педалите на колата. Объркана и разстроена, Амая отговори на повикването, докато се навеждаше напред в опит да достигне сгънатия лист.
Гласът на инспектор Ириарте издаваше умората от часовете, прибавени към работния ден, започнал твърде рано. Амая погледна часовника си — минаваше единайсет, и мислено си призна, че напълно бе забравила за Ириарте.
— Току-що приключихме с аутопсията на Елена Очоа… Да ви кажа право, госпожо инспектор, в живота си не съм виждал нищо по-ужасно. — Той направи пауза, Амая го чу как си поема дълбоко въздух и после много бавно го изпуска. — Заключението на Сан Мартин е самоубийство чрез поглъщане на режещи предмети и повярвайте ми, ако за мен беше потресаващо, за него вероятно е било доста странно, но какъв друг извод можеше да направи?… — засмя се нервно Ириарте.
13