Заплахата от ужасна мигрена я блъсна в главата с две силни пулсации. Стана ѝ студено и тя някак си осъзна, че усещанията ѝ са пряко свързани със съдържанието на писмото и с неизречените думи в колебливата реч на инспектор Ириарте.
— Обяснете ми по-добре, инспекторе — настоя тя.
— Ами вие вече видяхте количеството орехови черупки в повърнатата кръв; в стомаха бяха останали още няколко, но червата бяха пълни с тях…
— Разбирам.
— Не, госпожо инспектор, не разбирате, бяха буквално претъпкани с орехови черупки, сякаш бяха използвали машина за наденици, за да ги напъхат там. Някои места бяха почти пред перфорация, а околните ципи бяха разкъсани, като натъпкани насила, някои черва не бяха издържали и се бяха пръснали, забивайки се в чревната стена и достигайки дори до околните органи.
Амая почувства как мигрената вече притиска главата ѝ като стоманен шлем, който някой занитва с чук отвън.
Ириарте си пое въздух, преди да продължи.
— Седем метра тънко черво и още метър и половина дебело черво, натъпкани до краен предел с орехови черупки до такава степен, че се бяха раздули двойно. Докторът остана изненадан, че чревната стена е издържала и не се е разкъсала напълно. Никога през живота си не съм виждал подобно нещо, но знаете ли кое е най-странното? Че няма нито едно парченце орех, нито една ядка, само черупки.
— Какво каза Сан Мартин? Има ли някакъв начин, по който да са ги вкарали или натъпкали вътре?
— Не и докато е била жива. Червото е много чувствително, със сигурност е щяла да полудее от болка и да умре. Направих няколко снимки. Сан Мартин остана да пише доклада от аутопсията, предполагам, че утре рано ще го имате. А сега се прибирам вкъщи, макар че едва ли ще мога да заспя — добави.
Амая беше убедена, че и тя като него нямаше да успее да мигне; взе две приспивателни и си легна до Джеймс и Ибай с надеждата тихото дишане на нейните близки да ѝ донесе успокоението, от което толкова се нуждаеше. Остави часовете да текат, раздвоявайки вниманието си между книгата, в която не беше в състояние да се съсредоточи, и тъмната дупка на прозореца с отворени капаци, за да може да види от леглото си първата утринна светлина.
Не разбра кога сънят най-сетне я е оборил, но знаеше, че спи, когато тя дойде. Не я чу да влиза, не долови стъпките, нито дишането ѝ, но я надуши. Миризмата на кожата, на косата и дъха ѝ бяха издълбани като с длето в паметта ѝ. Миризма, равнозначна на тревога, диря от онази, която ѝ мислеше злото, от нейната убийца. Усети отчаянието на страха, проклинайки се, че се е разсеяла и я е оставила да се доближи толкова, защото, след като я надушваше, значи, беше съвсем наблизо. Едно съвсем малко момиченце се молеше на бога на жертвите, молеше за милост, редувайки молитвата със заповедта, която никога не биваше да нарушава и която ясно отекваше в мозъка ѝ: не отваряй очи, не отваряй очи, не отваряй очи, не отваряй очи, не отваряй очи. Извика, но това не беше вик на ужас, а на ярост, и не излизаше от гърлото на момиченце, а на жена: не можеш да ме нараниш, вече не можеш да ме нараниш. И тогава отвори очи. Росарио стоеше до нея, само на няколко сантиметра, надвесена над леглото ѝ; близостта размиваше лицето ѝ; очите, носът и устата изпълваха зрителното поле на Амая. Тя настръхна от студа, лъхащ от дрехите на майка ѝ, чиито устни междувременно се разтегляха в някакво подобие на усмивка, докато заприличаха на цепка върху лицето ѝ; гледаше я втренчено с хищните си очи и се наслаждаваше на нейния ужас. Опита се да извика, но от гърлото ѝ излизаше само топъл въздух, който, макар да избутваше с все сила от дробовете си, само изсвистяваше беззвучно от устата ѝ. Понечи да се размърда и с ужас установи, че не може, крайниците ѝ като че ли тежаха цели тонове и останаха неподвижни, заровени от собственото ѝ тегло под пухената завивка. Усмивката на Росарио стана още по-широка и същевременно по-твърда, тя се наведе още малко над нея, докато докосна лицето ѝ с краищата на косата си. Амая затвори очи и изкрещя колкото сила имаше. Този път въздухът отново изсвистя мощно и макар че не предаде писъка, който тя издаваше от отвъдното, спящата на леглото жена прошепна една дума: „Не“. Достатъчна, за да я събуди.
Обляна в пот, Амая седна в кревата и дръпна рязко шала, с който смекчаваха светлината на нощната лампа. Огледа се бързо, за да установи, че Джеймс и Ибай спят, после вдигна очи към гардероба, върху който както всяка нощ лежеше пистолетът ѝ. В стаята нямаше никого, беше го осъзнала в мига на събуждането си, но преживяното насън още не бе отзвучало, сърцето ѝ препускаше, крайниците оставаха сковани, мускулите я боляха от усилието да се освободи. И миризмата на Росарио. Изчака няколко минути, докато дишането ѝ се нормализира, и стана от леглото, залитайки. Взе пистолета, извади чисти дрехи и тръгна към душа, за да отстрани от кожата си омразното усещане за тази миризма.