— Природата ни закриля — прошепна тя, оглеждайки се и любувайки се на красивите дървета, извисили се от двете страни на пътя като естествена сенчеста преграда, през която въпреки наближаващата пролет слънцето едва успяваше да проникне.
Амая долови мощната енергия на гората; пътят я пресичаше, но не я разделяше надве, по-скоро служеше като точен лимфатичен канал, по който силата на планината струеше като невидима река.
Не беше нужно да говори с Дюпри, за да чуе какво ще ѝ каже, за да разбере, че щом алармата е звъннала, не бива да си запушва ушите. Тя беше полицай, опитен следовател и в последно време бе научила, че съпоставките между рационалното и ирационалното, между полицейската методология и старите традиции, между задълбочения анализ и чистата интуиция представляваха част от един и същи свят и че взаимодействието между двете крайности можеше да бъде от голяма практическа полза за разследващия. Все едно ѝ беше дали сестра ѝ ще поръча цяла дузина заупокойни молитви за безсмъртната душа на Росарио; не разполагаше с доказателства, но предчувстваше, че душата на майка ѝ още не е напуснала телесната си обвивка, че заплахата, която тегнеше над главата ѝ още от детските години, все още съществува и е съвсем реална, като посланието, което Берасатеги ѝ бе предал. Чувстваше го с вътрешностите си, с кожата си, със сърцето и мозъка си, който ѝ пращаше тези ужасяващи сигнали по време на сън. Спомни си как впечатлението от кошмара бе продължило няколко минути след като се бе събудила и че дори тогава още усещаше болката в крайниците си, напрежението от сковаността и дирята, оставена от Росарио по кожата ѝ, миризмата, която бе успяла да отстрани едва след яко търкане с душ гела под горещата вода. Отпи още една глътка от кафето, но от спомена за миризмата ѝ се пригади. Изхвърли с погнуса в храстите останалата в чашата течност, докато си припомняше думите на Сарасола и се питаше дали кошмарите могат да убиват, дали силата, присъща на населяващите ги чудовища, е в състояние да преодолява крехката бариера между двата свята, за да застигнат те най-сетне своите жертви. Какво ли щеше да стане, ако не се беше събудила? Преживяванията по време на кошмарите бяха толкова живи, че изглеждаха реални; и тя като хората от етноса хмонг, за които ѝ бе разказал Сарасола, съзнаваше, че спи, че майка ѝ идва, отваряше очи и я виждаше, подушваше я, а този път дори бе усетила гъделичкането на краищата на косата ѝ, когато се бе надвесила над лицето ѝ. Какво още би могла да почувства? Щеше ли да усети, ако я бе докоснала? Щеше ли да усети, ако сухите ѝ устни, влажният и настървен за кръвта ѝ език близнат лицето ѝ? Щеше ли да си даде сметка за силата на устата ѝ, когато я притисне върху нейната, за да открадне дъха ѝ? Можеше ли този кошмар да изпие дъха ѝ до смърт, подобно на страховития Ингума?
С крайчеца на окото си долови леко движение вляво сред плътната горска растителност. Обходи с очи спокойните дървесни корони високо горе и отхвърли вероятността да е бил вятърът, но колкото и внимателно да се взираше в гъсталака, не можа да различи нищо под сумрачния навес, образуван от дърветата. Отвори багажника на колата, за да прибере термоса на Енграси, и тогава отново го видя. Не знаеше какво е, но беше достатъчно голямо, за да люлее клоните на височина колкото човешки бой. Затвори багажника и направи няколко крачки към гората. Спря, когато зърна притулената зад дебелия ствол на един бук длъгнеста черна сянка, която бе предизвикала лекото раздвижване на рахитичните листенца на дребните издънки под дърветата, обричащи на гибел тези гиганти.
Замръзна на място и усети треперенето, започнало от краката и пълзящо вече по цялото ѝ тяло. Неволно посегна към кръста, за да провери дали пистолетът е там, като сама си напомняше, че не бива да го вади. Наблюдателят продължаваше да се крие зад дървесния ствол. За да го примами да излезе, тя направи крачка назад, наведе глава и погледна към земята.
Ефектът беше мигновен, очите на наблюдателя кацнаха върху нея, но не както кацат белите пеперуди или ефирните птички, пиещи сок от цветчетата. Свирепият, див и бездушен поглед се заби в душата ѝ като стрела и безпокойството, предизвикано от скритата враждебност, я смути и я накара да отстъпи още една крачка, при което едва не загуби равновесие. Разтърсена от силните си чувства, тя направи опит да се овладее, пак се взря в гъсталака и долови бързото движение, с което наблюдателят отново се притаи. Пъхна ръка под пухеното яке и с върха на пръстите си докосна приклада на глока, но почти веднага се упрекна за жеста, въпреки успокоението, което ѝ донесе. Пое си дълбоко въздух, като си повтаряше, че трябва да запази спокойствие. Искаше да го види отново, толкова бе копняла за присъствието му, че гърдите почти я боляха, и вероятността да е толкова наблизо заедно с увереността, че е безкрайно далеч, я изпълниха с отчаяние, задето не може да му внуши колко много се нуждае от него, нито да получи отново така желаното усещане за закрила. Пристъпи напред; ако протегнеше ръце, щеше да докосне крайпътните дървета. Тогава си даде сметка за тишината, настъпила в гората. Птичите трели и пърхане, дори тихото шумолене, което неизменно се долавяше между клоните, бяха замрели, сякаш цялата природа бе затаила дъх в очакване. Направи още една крачка и забеляза, че сянката бавно започва да се подава от скривалището си. Необяснимият ужас, който я изпълваше, се усили, когато неочаквано зад гърба ѝ, от противоположната страна на пътя, прозвуча острото изсвирване на закрилника на гората — басахаỳн, пазителят, който толкова много ѝ липсваше, я предупреждаваше за опасност. Амая извади оръжието си и сянката, която тя бе взела за невидимия пазител, отстъпи назад и потъна в мрака.