Амая скочи в колата, запали двигателя, настъпи педала на газта така, че камъчетата по пътя изхвърчаха назад, и подкара с пълна скорост. Спря чак при следващата група къщи. Ръцете ѝ още трепереха. „Беше глиган. Глиган беше, а това, което се чу от другия край на гората, трябва да е било изсвирване на овчар, който вика кучето си.“ Завъртя огледалото за обратно виждане, за да погледне лицето си: очите на жената, която зърна вътре, не бяха на същото мнение.
През останалата част от сутринта продължи с обхода на шосета, пътеки и черни пътища. Минаваше обед, когато, връщайки се от поредната отбивка, видя поляната пред един имот, който бе изключила. Просторна, яркозелена морава се простираше от двете страни на къщата, както и зад нея; с това съвпадението се изчерпваше. Къщата с червен двускатен покрив трябва да беше на повече от десет години, а в предната ѝ част имаше широки прозорци, дървена веранда и маса за десет души до модерно барбекю. Като я зърна от завоя, Амая разбра защо преди това дори не я беше забелязала. Сградата се издигаше в средата на поляната, но целият преден подход към нея, който би подсказал присъствието ѝ, бе закрит от стар зид, обрасъл с растения, скриващи чугунена пощенска кутия, боядисана в зелено, за да се слее напълно с пейзажа. Спусна се отново надолу по пътя, паркира встрани и установи, че зидът и оградата зад него наистина очертаваха ясно имота. Отиде до пощенската кутия, на която имаше картонче с две имена, написани на машина: Мартинес Байòн. Тръгна покрай зида, зави наляво и откри зад оплетената с лиани ограда модерна врата с малък каменен покрив и интерфон за видео наблюдение, както и емблемата на охранителната фирма, която лъщеше неуместно върху надлъжен дънер, където майсторска ръка бе гравирала името на чифлика: „Арги Белц“. Два метра по-напред се намираше входът за гаража.
— Арги Белц — прошепна.
Черна светлина. „Това е черна къща“, прозвучаха в съзнанието ѝ думите на Елена Очоа. Приближи до вратата, застана пред обектива на камерата и натисна звънеца. Изчака няколко минути, преди да позвъни отново, опита дори трети път, преди да се откаже. Тъкмо си тръгваше, когато съвсем ясно чу леко изпращяване от интерфона, въпреки че лампичката, която показва, че слушалката е вдигната, не бе светнала. Изпита чувството, че някой я наблюдава, и това предизвика у нея не толкова тревога, колкото силно раздразнение. Върна се покрай зида до колата, отбеляза отбивката от пътя и изкачи хълма, за да види пак, откъм завоя, формата на къщата. Тя трябваше да е; както Елена пишеше, малко вероятно беше друг имот в района да е обграден от такава поляна, въпреки че на пръв поглед въобще не съвпадаше с нейното описание. Бяха минали трийсет години, може би някой бе купил терена и бе вдигнал нова къща върху старите основи, а при подобно голямо преустройство не беше изключено собственикът да е поръчал и сериозно подравняване на терена, така че току-виж се окажеше друга къща, а не търсената от нея. Амая измина отново разстоянието с двайсет километра в час, внимавайки за всяка подробност; на около километър по-нататък наклонът на терена и още един безпогрешен знак — две идеални копи сено, ѝ подсказаха наличието на друг имот. Името на чифлика бе издълбано върху дървена табелка: „Лау Айсета“ („Четири вятъра“). Зави натам и след няколко метра спря пред каменно разпятие с внушителни размери, изправено като страж на пътя. Не се изненада: пред входа на много къщи и чифлици в Бастан се поставяха подобни защити, едни с човешки ръст, други дори по-високи. В Арискун ги има пред вратата на почти всяка къща, обор или кокошарник заедно с егускилоре[15], които пазят входа на чифлика. Направи ѝ впечатление, че в този имот можеше да се влезе не през един, а през цели шест входа. Преброи ги, докато караше към главния портал, охраняван от четири кучета, които тичаха покрай колата, без да лаят. Веднага разбра защо. На една от вратите на партера се бе подала стопанката на дома и наблюдаваше движенията ѝ недружелюбно.
15