— Добър ден, какво обичате? — попита тя на испански.
— Егун он, андреа — отвърна Амая на баски и веднага забеляза как изражението на жената, разпознала бастанския акцент, омекна. — Ще ми помогнете ли?
— Разбира се, загубихте ли се? Къде искате да отидете?
— Всъщност търся една къща, но нещо леко се обърках. Според адреса би могло да бъде съседният имот надолу по пътя, макар че указанията, които ми дадоха, не съвпадат. Всъщност търся стара къща, а тази е доста нова, така че явно греша.
Лицето на жената се изопна, докато я слушаше.
— Не знам нищо за никаква къща, вървете си — сопна се тя.
Амая се изненада от промяната в поведението на жената, която преди секунди бе изразила готовност да ѝ помогне, а сега, само при споменаването на къщата, искаше да я изгони от там като куче. Когато търсеше информация, винаги избягваше да се представя веднага като полицай; някои хора, макар да нямаха нищо за криене, заставаха нащрек в присъствието на пагона. В случая обаче видя, че няма друг изход, така че бръкна във вътрешния джоб на якето си и ѝ показа значката си.
Ефектът беше моментален: жената се отпусна, закима одобрително и попита:
— Да не би да разследвате тези хора?
Амая се замисли. Разследваше ли тези хора? Да, по дяволите, ако имаха нещо общо с майка ѝ, щеше да ги разследва, щеше да ги гони и до ада дори, ако се наложеше.
— Да — отвърна.
— Ще пийнете ли едно кафе? — покани я жената и ѝ направи път да влезе в кухнята. — Обичам го прясно сварено — обясни, докато пускаше малката италианска кафеварка за две чаши.
После постави пред Амая поднос с чаени бисквити и я остави сама в кухнята, докато иде до горния етаж. Върна се бързо със стара ламаринена кутия от разтворимо какао в ръце, която постави върху масата. Наля кафето, отвори кутията, пълна със снимки, порови в тях и измъкна една.
— Тази снимка е сигурно на петдесет години. От времето, когато родителите ми иззидаха отново комина на къщата, съборен от мълния при една буря. Направена е от покрива и в дъното се вижда къщата, за която ме питате… Тя, разбира се, тогава изглеждаше другояче, не както сега, но е същата, уверявам ви.
Амая пое снимката, която жената ѝ подаваше. На преден план мъж в работни дрехи и цапела[16] позираше на покрива до огромен комин; точно зад него се виждаше стара къща със стени, които можеха да бъдат с бисквитен цвят, и тъмен покрив, в средата на равна поляна, точно както я бе описала Елена Очоа.
— Може би това е къщата, която търся.
Жената кимна утвърдително.
— Сигурна съм, че е тя.
— А защо сте толкова сигурна?
— Защото в нея не е имало никога нищо добро, само странни хора, лоши хора. Мен не ме е страх от тях, това е моят имот и тук съм защитена. — Амая помисли за големите разпятия, застанали като постови пред входа. — Но в онази къща ставаха ужасни неща. Не познавах първите собственици. Още при раждането ми къщата била от години необитаема, но моята амачи ми разказваше, че там живеели двама братя и тяхната сестра. Майка им починала много млада и бащата се побъркал от мъка. Не бил опасен, но дъската му хлопала, а едно време затваряли подобни хора на тавана. Двамата братя били големи диваци, държали се ужасно със сестра си и по тогавашните обичаи не ѝ разрешавали да се омъжи, за да има кой да им слугува. Тя обаче срещнала някакъв мъж, търговец на коне, и според мълвата се залюбила с него. Разправят, че когато един ден дошъл да я отведе, единият брат го посрещнал усмихнат на вратата. „Влез, ела да си я вземеш“, рекъл, сочейки му една каца. Когато мъжът отворил кацата, видял накълцаното на парчета тяло на своето момиче. Тримата се хванали за гушата, но търговецът на коне бил опитен, умеел да се отбранява, наръгал с нож единия и избягал. Баба ми разказваше, че когато полицаите дошли, единият от братята вече бил издъхнал, кръвта му била изтекла, а другият висял на една греда в трапезарията. Представете си картината: сестрата на парчета, единият брат — подгизнал от кръв, а другият — посинял и подут, увиснал от тавана. Но това не било най-страшното: когато претърсили къщата, открили на тавана мумифицирания труп на бащата върху нара, за който бил окован. Запечатали къщата и тя останала така шейсет години. Местните хора разправяха, че духовете на семейството още бродели вътре — приключи жената и махна недоверчиво с ръка.