Амая си отбеляза наум датите, за да провери.
— През седемдесетте години пристигнаха хипитата… Не че бяха наистина хипита, но живееха всички заедно, накуп, мъже и жени, стигали са до двайсет, и то без да смятаме приходящите, някои от които бяха доста възрастни. Правеха културни или духовни сбирки, нещо от тоя род. Неведнъж ме срещаха на пътя и ме канеха да се присъединя, но аз винаги им отказвах. Тогава бях млада, с четири деца на ръце, нямах време за глупости. Къщата по онова време изобщо не изглеждаше като сегашната — каза тя, сочейки снимката, — беше солидна, но липсата на поддръжка толкова години си бе казала думата, приличаше на обор. Имаха малка зеленчукова градина, но почти не я обработваха, няколко кокошки, две прасета, че дори и овце, но всичко тънеше в кал, добитъкът се разхождаше свободно из полето и се валяше в мръсотията си. Горе-долу по онова време дойде двойката, която и сега живее там, не казвам семейство, не ми се вярва да са женени, не ще да са християни, никога не съм ги виждала в църквата. Роди им се момиченце, така и не разбрах как се казва, умря от мозъчен кръвоизлив, когато беше горе-долу на годинка, но като попитах свещеника за погребението, той ми каза, че не било и кръстено. Знам, че мозъчният кръвоизлив не може да се предвижда, но истината е, че тях изобщо не ги беше грижа за малката. Веднъж, представете си, няколко месеца преди да умре, едва проходило, то дойде тук самичко — беше избягало, прекосило полето, явно привлечено от гласовете на моите деца, които си играеха навън. По-голямата ми дъщеря го видяла, вдигнала го на ръце и му измила лицето и ръцете, понеже били много мръсни. Пелената му беше напикана, а дрехите — в лекета от горе до долу. Аз бях правила гевречета с анасон за закуска и на дъщеря ми ѝ хрумна да му сложи малко парченце в устата. Отгледала съм четири деца, госпожо инспектор, та знам, това дете умираше от глад, гълташе хапките с такова настървение, че ме достраша да не се задави, а дъщеря ми продължаваше да му дава… Едва смогваше. Малката пъхаше ръчичка в чашата и поднасяше натопеното геврече към устата си толкова стръвно, че косите ми настръхнаха, никога не съм виждала дете да яде така. Излязох на пътя, за да съобщя на родителите, че малката е вкъщи, и ги заварих да я търсят, изпаднали в истерия. Това би изглеждало нормално при нормални родители, само че тяхната тревога не съвпадаше с видимата липса на грижи за детето. Често съм си мислила за това, бяха други времена, нямаше социални служби и хората гледаха само себе си, но може би трябваше да направя нещо за онова момиченце. От горния кат на нашата къща се виждаха една от фасадите и задният двор на техния чифлик и аз често виждах детето навън, само, полуголо, да гази в тора. Събрах някои стари дрешки от моите деца и преодолявайки отвращението си към тези хора, отидох до там. Бащата ме посрещна на вратата. Вътре беше пълно с народ, като да празнуваха нещо; не ме покани да вляза, а аз нямах и намерение. Каза ми, че детето било починало. — Очите на жената се наляха със сълзи. — Върнах се у дома и три дни плаках, дори името му не знаех. Още ми се къса сърцето, като си помисля за това момиченце. Горкото, лишено от обич и грижи още от раждането си: свещеникът ми каза, че не било кръстено, не прочетоха и заупокойна молитва за душата му.
— Същата двойка ли обитава и сега къщата?
— Да, за по-малко от ден тълпата, която живееше там, изчезна и останаха само те. Сега сигурно са собственици. Замогнаха се, преустроиха всичко, направиха градина отпред и вдигнаха зида наоколо. Не ги знам какво работят, но имат луксозни коли, беемве и мерцедес; често им идват гости и макар че паркират вътре в чифлика, нерядко виждам автомобили и по пътя, всичките са от скъпи по-скъпи. Не знам дали са известни, но мога да ви кажа със сигурност, че ги бие парата. Невероятно, като се има предвид, че при пристигането си тук бяха бедни като църковни мишки.
— Хората, които ги посещават, тукашни ли са? Как се отнасят към съседите?
— Към съседите? Като кучето към котката, не общуват. А гостите им не са тукашни, разбира се.
— Знаете ли дали са си вкъщи? Звъннах, но никой не отговори.
— Не знам, но лесно може да се провери. Когато са вътре, капаците на прозорците са леко открехнати, ако са отворени, няма никого.