Амая вдигна изумено вежди.
— Да, госпожо, вършат всичко наопаки, странни хора, нали ви казвам. Елате с мен — каза тя, стана и я поведе към стълбите за горния етаж.
Минаха през една спалня и излязоха на дълга, широка тераса по продължение на цялата фасада.
— Виж ти, това е нещо ново! — възкликна жената, сочейки към къщата, чиито прозорци на приземния етаж бяха с отворени капаци, а тези на горния — със затворени. — За пръв път ги виждам така.
Стените бяха белосани, старите прозорци — разширени, а тесните кепенци — заменени с капаци от естествено дърво. От тази височина Амая имаше възможност да прецени големината на постройката, която с градината около нея изглеждаше съвършено различно от оригиналната къща.
Преди да се сбогува с домакинята, Амая извади телефона си и ѝ показа две снимки — на колата на Берасатеги и на Росарио.
— Да, колата съм я виждала няколко пъти по пътя, познавам я, защото има лекарска лепенка на стъклото, която ѝ дава право да паркира навсякъде. Направи ми впечатление, когато я видях. Но жената не съм я виждала никога.
Тъкмо спираше отново до зида, когато един джип беемве я подмина и после свърна по скрития зад оградата път. Тя слезе от колата и изтича след него; застигна го пред автоматичната врата, която бавно се отваряше. Извади значката си и я вдигна, за да могат пътниците в джипа, мъж и жена, да я видят, докато с другата си ръка инстинктивно посягаше към глока на кръста. Шофьорът свали стъклото, видимо изненадан.
— Случило ли се е нещо?
— Изгасете двигателя, ако обичате, нищо не се е случило. Само искам да ви задам няколко въпроса.
Мъжът се подчини, двамата заобиколиха джипа и застанаха пред Амая. Жената беше облечена елегантно и изглеждаше като току-що излязла от фризьорски салон; мъжът беше с костюм и риза, но без вратовръзка, а на ръката му лъщеше златен ролекс, за който Амая не се усъмни, че е истински.
— С какво можем да ви бъдем полезни? — попита любезно жената.
— Вие ли сте собственици на този имот?
— Да.
— Боя се, че ви нося лоши новини: вашият приятел, доктор Берасатеги, е мъртъв.
Наблюдаваше внимателно лицата им. Новината не ги изненада, двамата леко се поколебаха и се спогледаха въпросително, опитвайки се да решат дали да признаят, че го познават. Мъжът реагира по-бързо, вдигна ръка, за да спре жената, впери очи в Амая, преценявайки категоричността на твърдението ѝ, и реши да не отрича.
— О, каква ужасна новина! Как е станало, катастрофа ли, госпожо полицай?
— Инспектор, инспектор Саласар, отдел „Убийства“. Причината още не е установена — излъга тя. — Разследването не е приключило. Доколко се познавахте?
Първоначалната неувереност на мъжа бе изчезнала напълно, той пристъпи към нея и ѝ каза:
— Извинете, госпожо инспектор, но вие току-що ни съобщихте, че наш скъп приятел е починал. Имаме нужда от време, за да асимилираме новината, потресени сме, разберете — усмихна се той леко, за да покаже колко е потресен, — а отношенията ни с доктор Берасатеги са обект на професионална тайна, така че всеки друг въпрос, свързан с него, отправяйте към нашите адвокати — отсече той и ѝ връчи визитката, която жената тъкмо изваждаше от чантата си.
— Разбирам и ви поднасям най-искрените си съболезнования — отвърна Амая, поемайки визитката. — Във всеки случай исках да ви питам не за доктор Берасатеги, а за една госпожа, която може би е идвала с него — каза тя и вдигна джиесема си пред лицето на мъжа. — Виждали ли сте я някога?
Той погледа екрана две секунди, а жената си сложи очилата и се приближи, за да види по-отблизо.
— Не — отрекоха и двамата, — никога не сме я виждали.
— Благодаря, бяхте много любезни — каза Амая, прибра телефона си и направи крачка назад, сякаш възнамеряваше да се върне към пътя и смяташе разговора за приключен. После се приближи към джипа, в който двамата тъкмо се качваха и откъдето се виждаше дворът на имението. — Едва ли знаете, но напоследък бяха регистрирани доста случаи на внезапна детска смърт и изготвяме статистика за честотата, с която този синдром се проявява в долината. Известно ми е също така, че макар и доста отдавна, вие също сте имали дъщеря, която е починала, преди да навърши две години. Дали случайно причината не беше внезапна детска смърт?
Жената подскочи и почти извика, протягайки ръка, за да се вкопчи в мъжа си. Когато той заговори, лицето му беше пепелявосиво.
— Дъщеря ни почина от мозъчен кръвоизлив, когато навърши четиринайсет месеца — отсече.
— Как се казваше?
— Аинара.
— Къде беше погребана?
— Госпожо инспектор, дъщеря ни почина по време на пътуване във Великобритания. Тогава не разполагахме с много средства и нямахме застраховка, затова я погребахме там. Темата е много болезнена за съпругата ми, така че ви моля да спрем дотук.