— Добре — съгласи се Амая. — Само още едно нещо. Преди да дойдете, звъннах на вратата, никой не ми отвори, вътре обаче като че ли има някой… — каза тя, сочейки фасадата на къщата.
— Вкъщи няма никой — кресна жената.
— Сигурна ли сте?
— Качвай се в колата! — нареди мъжът на разтрепераната жена. — А вие ни оставете на мира. Вече ви казах, ако искате нещо, обърнете се към нашите адвокати.
19
Макар че всички семейства, които трябваше да посетят, бяха сменили адреса си през последните години, лесно ги откриха, тъй като живееха в същите селища: едното в Елбете, другото в Арайос, а третото — в Памплона. Този ден вятърът, който през нощта едва не бе издухал Елисондо, щеше да държи дъжда далеч от долината, но Памплона бе поразена от истински потоп; валеше толкова силно, че канализацията дори на този град, подготвен както малко други за отвеждането на небесните порои, сега като че ли не можеше да поема повече. Огромните усти на канавките и шахтите поглъщаха внушителни количества вода, въпреки това тротоарите приличаха на езера, в които едрите капки отскачаха, предизвиквайки ефекта за обратен дъжд, който сякаш бликаше от земята и квасеше обилно настилката и панталоните на пешеходците. Монтес и Сабалса излязоха от колата и хукнаха да се скрият под малката козирка на близкото кафене. Затвориха чадърите, от които въпреки късото разстояние вече течеше вода, и ругаейки пороя, влязоха в заведението.
Монтес отиде до бара да поръча кафето и докато уж прелистваше спортния вестник, огледа Сабалса, който се бе тръшнал уморено на един стол и зяпаше разсеяно екрана на телевизора. Нещо му имаше на този човек, и то май не само през последните дни; изглежда, от доста време е така, помисли си Монтес, само дето той самият тогава, затънал в тресавището на личните неволи, не бе забелязал, че колегата му страда. Този характер му беше познат, дори се разпознаваше в него — характерът на вечно недоволните от света, характерът на хората, които смятат, че животът им дължи нещо, и се бунтуват пред очевидната несправедливост, че винаги им го отказва. Дожаля му. Това несъмнено си беше истински поход през пустиня, но най-лошото бе, че ако никой не ти подаде ръка да те измъкне, си осъден да умреш луд и в самота… Е, със здрави топки, разбира се. При хора като Сабалса силата и разумът си съжителстват, а в такива случаи поривът, който може да ти вдъхне необходимата смелост, за да продължиш напред, често се изражда в нелепа гордост, която те потопява в някаква смесица от омраза и самосъжаление. Монтес добре го знаеше, беше пил от тази жлъчка, от тази отрова и бе стигал до убеждението, че предпочита да умре, отколкото да признае, че греши.
Той постави едната чаша пред Сабалса и се зае да разбърква захарта в своята.
— Изпий това кафе, да видим дали лицето ти ще добие малко повече цвят, и ми разкажи какво те мъчи.
Сабалса отмести очи от екрана и погледна колегата си, усмихнат на неговата прозорливост.
— Какво те кара да мислиш, че имам нещо за разказване?
— Мама му стара, момче, цяла сутрин чувам как скърцат колелата в мозъка ти.
Сабалса наклони глава настрани и се предаде.
— Вчера с Мариса определихме дата за сватбата.
Монтес отвори очи като чинии.
— Говедо! Значи, щеше да се ожениш, без да ми кажеш?!
— Нали сега ти казвам — защити се Сабалса.
Монтес стана, протегна му ръка и го дръпна, принуждавайки го да стане, за да го прегърне.
— На добър час, момче, браво на теб!
Някои клиенти се обърнаха да ги погледнат. Монтес седна отново, без да престава да се усмихва.
— Значи, това те тормозеше толкова… Мама му стара, мислех, че ти има нещо…
— Ами… не знам…
Монтес го изгледа и отново се усмихна.
— Ясно ми е какво ти е, понеже и с мен беше така: неизбежността на факта. Определяш дата и няма връщане назад, знаеш, че от този ден нататък ще си бракуван, а за много мъже този период е като пътя към бесилото. Позволи ми да ти кажа, че е съвсем нормално да те гризат съмнения. В такъв момент всички причини, които са те накарали да направиш тази крачка, остават зад гърба ти и в главата ти изникват само онези, заради които не е трябвало да я правиш, особено ако сте минали през лоши моменти — Монтес шепнеше глухо и Сабалса забеляза, че е забол поглед в остатъка от кафе в чашата си, като изпаднал в транс, — включително през временни раздели, през окончателен на пръв поглед разрив, и си казваш, е, никой не е съвършен, а аз най-малко от всички, но защо пък да не се даде шанс на връзката?