— Но?
— Но въпреки това позвъних на педиатъра. Внезапна смърт на кърмаче, няма съмнение. Малката се родила преждевременно, с недоразвити бели дробове и прекарала два от четирите си месеца в болницата. Макар и вече изписана, тази седмица лекарят я е преглеждал в кабинета си заради лека настинка: нищо сериозно, лека хрема, но при такова малко и недоносено бебе докторът нямаше никакви съмнения относно причината за смъртта. Преди час бабата отново дойде в управлението и реших да отида с нея, защото настояваше, че върху челото на бебето имало червено кръгче, дребно колкото копче, но когато споменала за това пред зет си, той рязко прекъснал разговора и се разпоредил да затворят ковчега. Точно когато влизахме в погребалната агенция, се разминахме с него на вратата. Носеше раница, но ми се стори странен начинът, по който я държеше. — Ириарте събра ръце пред гърдите си, имитирайки позата, и тръгна към мокрия вързоп на земята. — Тоест не както се носи раница. Като ме видя, пребледня силно и хукна да бяга. Настигнах го пред колата му и тогава той се разкрещя да го оставим на мира, защото трябвало да свърши с това.
— Да свърши… със себе си?
— И аз така реших, помислих, че може би носи оръжие в торбата…
Инспекторът клекна до раницата и постави чадъра на земята като параван, вместо да пази главата си под него. Отвори ципа ѝ и разхлаби пластмасовия ограничител, затягащ връвта. Под редичкия тъмен мъх върху бебешката главица си личаха още незатворените фонтанели; мъртвешката бледност на личицето не оставяше място за съмнение, но полуотворените устнички все още розовееха и създаваха фалшивото усещане за живот, което прикова погледите им за няколко безкрайни секунди, докато доктор Сан Мартин не наруши магията, приклякайки до тях. Ириарте му повтори накратко онова, което вече бе разказал на Амая. Междувременно лекарят извади памучен тампон от антисептичната му опаковка и започна да сваля мазния грим, нанесен несръчно в основата на бебешкото носле.
— Толкова е мъничка — промълви тъжно той. Ириарте и Амая го погледнаха учудено. Докторът забеляза това и прикри покрусата си, съсредоточавайки се в работата. — Доста нескопосан опит за замаскиране на следа от натиск, останала върху кожата най-вероятно в мига, в който бебето е спряло да диша, но сега, след отдръпването на кръвта, се вижда ясно, дори с просто око. Помогнете ми — помоли Сан Мартин.
— Какво ще правите?
— Трябва да огледам цялото тяло — отговори докторът и разпери ръце в знак, че това е очевидно.
— Не го правете, моля ви, онези хора там са роднините — каза Ириарте, кимвайки към траурната зала, — заедно с майката и бабата на детето, едва успяхме да ги удържим. Ако видят трупа на бебето, захвърлен на земята, ще полудеят.
Амая погледна Сан Мартин и потвърди с глава.
— Инспекторът има право.
— Тогава, докато не го сложа на масата, няма да мога да ви кажа има ли и други следи от насилие. Огледайте много подробно местопрестъплението. Веднъж имах подобен случай и се оказа, че белегът върху бузата на бебето е от копчето на калъфката на възглавницата, но се сещам какво може да ви помогне при търсенето. — Той бръкна в куфарчето си „Гладстон“, измъкна от дъното му малък цифров уред и гордо им показа. — Това е дигитален калибратор — обясни, докато раздалечаваше металните крачета и ги нагласяваше по диаметъра на кръглия отпечатък върху челцето на момиченцето. — Ето, вижте — посочи той екрана, — тринайсет цяло седемдесет и пет милиметра, това е диаметърът, който следва да търсите.
Тримата се изправиха, за да отстъпят място на колегите си, които прибраха раницата в чувал за пренасяне на трупове. Когато се обърна, Амая видя, че съдия Маркина, уведомен най-вероятно от Сан Мартин, стои на няколко крачки зад тях и ги наблюдава мълчаливо. Под черния чадър и на оскъдната светлина, която едва се процеждаше през плътните облаци, лицето на съдията изглеждаше мрачно, но дори така, долови блясъка в очите му и напрегнатия поглед, когато ѝ кимна за поздрав; това трая само миг, но бе достатъчно, за да я накара нервно да се обърне и да открие в очите на Ириарте и Сан Мартин безпогрешния знак, че и те са го забелязали. Докторът даваше указания на своите помощници, като същевременно резюмираше сведенията пред застаналия до него съдебен секретар, а Ириарте следеше внимателно усилващата се глъчка, която като че ли премина през цялата група опечалени и след секунда преля в гневни викове, настояващи за отговори, а майката зави двойно по-силно от мъка.