Направи ѝ впечатление думата, която употреби, не че не беше правилна, но близките рядко наричаха любимо същество „тяло“ или „труп“, обикновено казваха „детето, бебето“ или… Изведнъж си даде сметка, че не знае името на момиченцето.
— Съдебният лекар ще направи аутопсия и после ще го върне на семейството.
— Не бива да я кремират.
— Е, това вече трябва сами да го решите.
— Не бива да я кремират, аз трябва да довърша.
Амая си спомни какво ѝ бе разказал Ириарте.
— Да довършите какво?
— Да довърша нещата, иначе всичко ще е било напразно.
Интересът на Амая мигом се изостри.
— А какво е трябвало да стане?
Той изведнъж млъкна, давайки си сметка къде се намира и какво е казал, и отново се сви на кълбо.
— Вие ли убихте дъщеря си?
— Не — отвърна.
— А кой тогава, знаете ли?
Мълчание.
— Може би жена ви…
Той се усмихна, отричайки с глава, сякаш дори самата мисъл му се струваше смешна.
— Не е тя.
— Тогава кой? Кого закарахте до дома на тъща си?
— Не съм карал никого.
— Не сте, и аз не го вярвам, защото сте били вие, вие сте убили дъщеря си.
— Не съм — извика неочаквано той… — Аз само я поднесох.
— Поднесли сте я? На кого? Защо?
Той я погледна дръзко и леко се усмихна.
— Поднесох я на… — Гласът му заглъхна, докато се превърна в неразбираем шепот: — Като толкова други…
И прошепна още нещо, преди отново да зарови лице в шепите си.
Амая постоя още малко в килията, макар да знаеше, че разпитът е приключил. Еспарса нямаше да каже нито дума повече. Натисна интерфона, за да ѝ отворят вратата, но когато излизаше, той отново заговори:
— Ще направите ли нещо за мен?
— Зависи.
— Кажете им да не я кремират.
Младши инспектори Ечайде и Сабалса и Ириарте я чакаха в съседната стая.
— Успяхте ли да разберете какво каза?
— Само, че я е поднесъл някому. Не чух името; от записа също не става ясно, вижда се само как мърда устни, но според мен всъщност не произнася нищо.
— Сабалса, помъчете се да направите нещо с образа и звука, може пък да успеете да го усилите максимално. Най-вероятно инспекторът е прав, че ни мотае, но за всеки случай. Йонан, вие с Монтес идвате с мен. Между другото, къде е Фермин?
— Току-що приключи с показанията на близките.
Амая отвори на бюрото куфарчето за работа на терен, за да провери дали вътре има всичко, от което се нуждаеше.
— Ще трябва да спрем да купим един дигитален калибратор. — Усмихна се, като забеляза изражението на Ириарте. — Какво има?
— Днес беше свободният ви ден…
— О, нали вече говорихме по въпроса?
Засмя се, взе куфарчето и тръгна след Йонан и Монтес, които вече чакаха в колата със запален двигател.
5
Когато влезе в спалнята, която бабата бе приготвила за момиченцето, почти почувства близост и съчувствие към Валентин Еспарса. Усещането за дежавю се засили пред купищата панделки, плетени покривчици и розови дантели, с които бе натъпкана стаята. Тази амачи[2] бе предпочела колекция от нимфи и феи вместо ужасните розови агънца, която свекърва ѝ бе избрала за Ибай, но във всяко друго отношение стаята бе подредена сякаш от една и съща жена. Имаше поне шест снимки в рамки; на всичките бебето беше в прегръдките на майката, бабата и някаква по-възрастна жена, може би стара леля, но от Валентин Еспарса нямаше и помен.
Горният етаж беше силно отоплен, вероятно бяха засилили парното заради детето. Откъм партера, където се намираше кухнята и откъдето долитаха приглушените гласове на приятелките и съседките, дошли да правят компания на двете жени, от известно време вече не се чуваше плач. Въпреки това Амая затвори вратата към стълбището. Погледа известно време Монтес и Ечайде, които обработваха стаята, проклинайки мобилния си телефон, който не бе престанал да вибрира в джоба ѝ, откакто бяха излезли от управлението. През последните минути съобщенията за пропуснати обаждания бяха доста зачестили. Провери покритието — вътре в къщата, както и очакваше, почти го нямаше заради дебелите стени. Слезе по стълбите, мина мълчаливо покрай кухнята, разпознавайки противното шушукане, присъщо за потопен в траур дом, и с облекчение излезе на улицата. Дъждът временно беше спрял, повлечен от вятъра, който се опитваше да прочисти небето, придвижвайки с голяма скорост плътната облачна маса, но без да успее да отвори светли пролуки, а това значеше, че щом вятърът утихне, със сигурност щеше отново да завали. Амая се отдалечи на няколко метра от къщата и прегледа поредицата от телефонни обаждания. Едно от доктор Сан Мартин, второ от лейтенант Падуа от Гражданската гвардия, трето от Джеймс и шест от Рос. Позвъни първо на Джеймс, който остана разочарован от новината, че няма да се прибере за обяд.