Выбрать главу

— Моите богове са Леро и Енну, която изглажда пътя. Деори, който сънува света. Богът, който гледа на две страни. Пазачите на семейното огнище и хранителите на прага. Йене градинарят. Късмет, който не може да чува. Каран, богът на изворите и водите. Сампа Разрушителят и Сампа Създателят — които всъщност са едно. Теру в люлката и Анада, която танцува на гроба. Боговете на гората и хълмовете. Морските коне. Душата на майка ми Декало и на твоята майка Елейо, душите и сенките на всички, които са живели в тази къща, бившите й обитатели, предшествениците ни, които ни даряват със сънища. Духовете на стаите, духът на моята стая. Уличните богове и боговете на кръстовищата, боговете на пазара и Съвета, градските богове и боговете на камъните, морето и Сул.

Докато ги изброявах, си давах сметка, че те не са демони, че в Ансул няма демони.

— Нека ме благословят и бъдат благословени — добавих шепнешком и той прошепна същите думи заедно с мен.

Изправих се и се приближих до вратата, а после се върнах до масата — просто имах нужда да се раздвижа. Книгите — книгите, които познавах, моите скъпи съратници, стояха подредени като войници на рафтовете.

— Какво трябва да направим сега? — попитах.

Той също се надигна, взе малкия светилник, с който бе дошъл, и протегна ръка към мен.

— Първо към мрака — рече и аз го последвах.

Тръгнахме през дългата стая и подминахме рафтовете с книгите, от които се страхувах. Светилникът едва блещукаше и не можех да ги разгледам добре. Зад тези последни лавици таванът се снишаваше и светлината като че ли отслабна още повече. Сега вече чувах съвсем ясно шума на течаща вода.

Подът беше неравен. Плочите отстъпиха място на пръст и камъни. Друмлордът пристъпваше бавно и предпазливо.

На трепкащата светлина съгледах малко поточе — идеше от мрака, спускаше се в една дълбока цепнатина и изчезваше под земята. Подминахме цепнатината и продължихме по брега на потока срещу течението по изсечена в скалата пътека. Сенки се разпръскваха на всички страни и бягаха покрай стените. Навлизахме все по-навътре в дълбок тунел, в пещера. Стените й постепенно се събираха, а ние не спирахме.

Светлината се отразяваше във водата и хвърляше отблясъци на тавана. Друмлордът спря, вдигна светилника и сенките отново се разбягаха като подплашени. После изведнъж духна фитила и се озовахме в тъмнина.

— Благословете ни и бъдете благословени, вие, духове на това свято място — заговори той с нисък уверен глас. — Тук идваме: Салтър Галва и Мемер Галва от вашия народ. Пристъпваме с открити сърца, прекланяме се пред това свято място и очакваме да ни дарите с истината, такава, каквато ще ни я покажете. Ние сме невежи, но почитаме знанието и молим да ни просветлите. Идваме в мрака за светлина, в тишината за думи и в страха за благословия. Духове на това място, които приехте до себе си моя народ, моля за отговор на моя въпрос. Ще успее ли, или ще се провали въстанието срещу алдите, които владеят сега нашия град?

Гласът му отекваше в скалните стени. Когато млъкна, се възцари тишина. Не долавях никакви звуци освен ромоленето на потока и дишането ни. Мракът беше непрогледен. Очите ми ме мамеха непрестанно, виждах разноцветни проблясъци, които изникваха и изчезваха в тъмнината пред мен и на моменти изглеждаха, сякаш са породени вътре в главата ми, а в други — далече в беззвездно небе. Страхувах се да не падна, все едно бях застанала на ръба на дълбока пропаст. За момент ми се стори, че един отблясък приема форма — че виждам очертанията на буква, — но той угасна внезапно, както гасне искра. Дълго стояхме така, толкова дълго, че започнах да усещам натиска на скалния под върху подметките си и болка в гърба от неподвижната поза. Главата ми се замая, защото нямаше нищо в целия този свят, абсолютно нищо, само мрак и шум на течаща вода и скалата под изтънелите ми подметки. Никакви въздушни течения. Беше студено. И цареше абсолютен покой.

Почувствах топлина, неговата топлина, леко докосване по ръката. Прошепнахме молитвата и се обърнахме. Докато се извръщах, отново ми се зави свят. Не знаех накъде да тръгна, отвсякъде ме заобикаляше тъмнина. Протегнах ръка и го улових за ръкава, той тръгна и аз го последвах. Зачудих се защо не пали светилника, но не смеех да заговоря. Стори ми се, че вървяхме ужасно дълго, много повече, отколкото на идване. Вече смятах, че сме свърнали в погрешна посока и че навлизаме все по-навътре в тъмната пещера. В началото дори не повярвах, когато забелязах промяната, мъжделивото просветляване пред нас — все още ми се струваше рожба на въображението. Едва тогава пуснах ръката му. Но той бе твърде слаб й немощен, за да продължи сам, и на свой ред хвана ръката ми, докато най-сетне не видяхме пътеката под краката си.