Когато отново се озовахме в стаята с нейната позната уютна атмосфера и топла светлина, далечният й край, опиращ в пещерата, вече не ми изглеждаше тъй страшен.
Друмлордът ме погледна въпросително. После се обърна и отиде до лавиците, които започваха от входа на пещерата — те само се опираха на стената, не се срастваха с нея. На тях имаше книги: едни малки, други големи, изправени или легнали, с разръфани или запазени корици. Бяха петдесетина. Някои лавици бяха празни, на други имаше по една-две книги. Друмлордът ги оглеждаше като човек, който не знае точно какво търси. Погледът му се плъзна по заглавията. После се впи в мен.
Погледнах бялата книга, онази, от която бях видяла да капе кръв.
Той видя накъде гледам. Виждаше и че не мога да откъсна очи от нея. Отиде и я свали от лавицата.
Неволно отстъпих назад.
— От нея… тече ли кръв? — попитах.
Той ме погледна, погледна книгата и внимателно я отвори.
— Не — успокои ме.
После я протегна към мен.
Пристъпих към него.
— Мемер, можеш ли да я прочетеш?
Отвори я и я обърна към мен. Страниците бяха малки, квадратни. Дясната беше празна. На лявата имаше изписани няколко думи — със ситен шрифт.
Пристъпих крачка напред, после още една, юмруците ми се свиха. Прочетох думите на глас:
— Счупено поправя счупеното.
Изненадах се от собствения си глас — беше променен, дълбок, кънтящ, сякаш отекваше в главата ми.
— Върни я, върни я на мястото й! — извиках сподавено, обърнах се и тръгнах към лампата на масата, която все тъй бе обгърната от златисто кълбо светлина, но имах чувството, че пристъпвам насън — едва си влачех краката. Той ме настигна, улови ме за ръката и продължихме заедно. Вече крачех малко по-леко. Стигнахме до масата. Беше като да се завърнеш у дома, да се появиш нощем в осветения кръг на лагерния огън. Да видиш родното пристанище.
Отпуснах се с уморена въздишка на стола. Той постоя до мен, галеше ме нежно по рамото, после заобиколи масата и седна.
Зъбите ми тракаха. Вече не ми беше студено, но въпреки това треперех. Накрая събрах сили и попитах:
— Това отговор ли беше?
— Не зная — отвърна той.
— А оракулът — ние при него ли бяхме?
— Да.
Прехапах устна. Беше твърда като кора на дърво. Опитах се да дишам равномерно.
— Чел ли си тази книга? — попитах.
Той поклати глава и каза:
— Не видях никакви думи.
— Но на тази страница… — посочих лявата страница и забелязах, че пръстите ми изписват думите във въздуха. Накарах ги да спрат.
Той поклати глава.
Това ме обърка още повече.
— Онова… което прочетох, беше ли отговорът на въпроса, който зададе?
— Не зная — отвърна той.
— Защо оракулът не отговори на теб?
Известно време той мълча. Накрая попита:
— Мемер, ако беше задала въпрос, какъв щеше да е той?
— Как да се освободим от алдите? — отвърнах, без да се замислям, и докато го казвах, отново забелязах, че говоря с нисък дълбок глас, който не приличаше на моя. Затворих уста и стиснах зъби, сякаш за да не позволя на другия, който ме използваше, да продължи да го прави.
И все пак това бе въпросът, който щях да задам.
— Това е верният въпрос — каза друмлордът с вяла усмивка.
— Тази книга кървеше — казах. Бях твърдо решена да говоря сама, да не позволявам на други да използват устата ми, да казвам каквото искам да кажа, да държа нещата под контрол. — Преди много години, когато бях съвсем малка. Мисля, че ти разказах за това, разказах ти донякъде какво се случи. Стори ми се, че книгата издава някакъв шум. Но не ти казах, че беше точно тази книга. Бялата книга. Взех я от лавицата и на страниците имаше кръв. Прясна кръв. Не думи, а кръв. Повече не посмях да отида в онази част на стаята. Чак до днес. Ако… ако няма демони, значи всичко е наред — демоните не съществуват. Но се боя от това, което е в пещерата.
— Аз също — призна той.
И двамата бяхме уморени, но и дума не можеше да става за сън. Той запали отново светилника и ми го даде, аз изгасих лампата, той написа думите във въздуха и излязохме от стаята, минахме по коридора и се върнахме в северния двор, където бяхме прекарали вечерта. Небето бе обсипано със звезди. Духнах светилника и известно време гледахме мълчаливо звездното небе.
— Какво ще кажеш на Десак? — попитах.
— Моят въпрос и че не съм получил никакъв отговор.
— А… това, което пишеше в книгата?
— За него ще му кажеш ти, ако решиш.
— Но аз не зная какво означава. Не зная и на кой въпрос отговаря. Не мога да разбера. Има ли някакъв смисъл в тези думи?