Попитах какво е било мнението на друмлорда и Грай отвърна:
— Ами не каза почти нищо. Нали помниш как снощи Десак подскочи, когато той обеща да „попита“? Е, изобщо не стана дума за това. Вероятно са обсъждали този въпрос, преди ние да слезем.
Беше ме яд, че не можех да й кажа нищо за оракула, мисълта да крия нещо от нея ме потискаше. Но си давах сметка, че не аз ще реша кога да й разкрия тази тайна.
Тя продължи:
— Мисля, че Салтър се тревожи за броя на хората. Алдите са над две хиляди души, нали така каза. Повечето са разположени около Къщата на Съвета и в казармите. Поне една трета са въоръжени постоянно и на пост, останалите не се отдалечават много от оръжията си. Как ще успее Десак да поведе срещу тях толкова голяма сила, без да вдигне на крак стражите? Дори през нощта? Нощната стража е конна. Асударските коне са като кучета, знаеш го, обучени са да подават сигнал, ако усетят нещо нередно. Надявам се, че Десак разбира какво прави. Защото ми се струва, че ще даде знак съвсем скоро.
Развълнувах се, като си представих уличните стълкновения. „Как да се освободим от алдите?“ С меч, нож, тояга и камък. С юмрук и сила, с нашия гняв, пуснат най-сетне на воля. Ще ги прекършим, ще прекършим силата им, ще им строшим главите и гръбнаците, телата им… „Счупено поправя счупеното“.
Стоях на пътеката между високите храсти. Слънцето напичаше. Ръцете ми бяха подпухнали от прането цяла сутрин. Грай ме погледна загрижено.
— Мемер? Мемер, какво ти става?
Тръснах глава.
Шетар дотича при нас, спря, клекна, вдигна нос и задуши въздуха. Изведнъж отвори широко зъбатата си уста и от нея изхвърча малка синя пеперуда: полетя безгрижно, сякаш не й се бе случило нищо.
И двете се разсмяхме неудържимо. Лъвицата изглеждаше объркана и малко засрамена.
— Когато говори, от устата й бликат цветя, бисер и пеперуди! — каза Грай. — Нали се сещаш — когато царувал Къмбело.
— А от устата на сестра й изскачат жаби, червеи и кал — отвърнах.
— Ах, коте, котенцето ми. — Грай почеса Шетар зад ушите. Лъвицата изви глава и замърка от удоволствие.
Беше ми трудно да побера всичко това в ума си — уличните сражения, мрака на пещерата, ужаса, смеха, слънцето в короните на дърветата, звездната светлина в очите ми, лъвицата, от чиято уста излитат пеперуди.
— О, Грай, да можех да разбера поне мъничко — оплаках се. — Как изобщо успяваш да намериш някакъв смисъл във всичко, което се случва?
— Не зная, Мемер. Човек се опитва отново и отново и понякога се получава.
— Рационална мисъл и неразгадаема загадка — прошепнах.
— Ти си досущ като Оррек — рече тя. — Хайде да се прибираме.
Същата вечер Оррек и друмлордът разговаряха за ганд Йораттх и усетих, че мога да ги слушам много по-непредубедено отпреди. Може би беше така, защото вече на два пъти бях виждала ганда и въпреки омразния разкош и превиващите се около него слуги, както и увереността ми, че само по една негова прищявка могат да ни заровят всичките живи в земята, това, което бях видяла, се оказа човек, а не демон. Корав и твърд старец, изпълнен с жизненост, човек, който обича и разбира от поезия.
Оррек каза, сякаш почти ми четеше мислите:
— Този страх от демони, от дяволи — мисля, че според него е глупав. Едва ли вярва в демони.
— Може да не се бои много от демони — отвърна друмлордът. — Но докато не може да чете, ще се страхува от писменото слово.
— Да можех само да отнеса една книга, да я разтворя пред него и да му чета от нея — същите думи, които произнасям, без да чета!
— Това е богохулство. — Друмлордът поклати глава. — Светотатство. Няма да има избор и ще трябва да те предаде в ръцете на жреците на Аттх.
— Но ако алдите решат да останат тук, да управляват Ансул, да търгуват с нашите съседи, да разширяват земите си, не могат да загърбват онова, на което се гради търговията — документи и договори. И дипломация — да оставим настрана историята и поезията! Известно ли ти е, че в градовете-държави алд означава „идиот“? „Няма смисъл да говорим с него, той е алд“ — така казват. Йораттх сигурно осъзнава неизгодното положение, в което се поставят сами.
— Да се надяваме, че е така. И че новият цар в Медрон също го разбира.
Започвах да губя търпение, докато ги слушах. Не алдите щяха да решат дали да останат тук, да живеят в земите ни и да търгуват с нашите съседи. Въпросът не опираше до тях. Без да се усетя, попитах:
— Има ли значение?
И двамата ме погледнаха и аз побързах да добавя:
— Могат да си останат същите невежи и в Асудар.