— Познавам Гудит — заяви един от мъжете. — Той е приятел на дядо ми. Да вървим. — Изтичаха към конюшнята, а междувременно се зададе друга, по-многобройна група. Този път идваха откъм долната улица и бяха двайсетина, въоръжени с какво ли не; само един размахваше алдски меч. Те също бяха жадни след онова, което един от тях нарече „гореща нощна работа“, така че пратихме и тях да се напият в конюшнята.
Поне Гудит нямаше да е сам там, сам със своята вила, както си го бях представила.
Качих се да съобщя на друмлорда, че съм се прибрала, и да му докладвам, че градът е опустял, но затова пък дворът на Галваманд бързо се пълни с хора, а също и че се носи слухът, че алдите ще дойдат тук.
Последното потвърждаваха всички пристигащи. А те не спираха да идват — по неколцина, членове на групата на Десак или мъже и момчета, които се бяха присъединили към тях след неуспелия преврат на Площада на Съвета. Всички смятаха, че Десак и гандът са загинали в пожара. Едни твърдяха, че избитите граждани били стотици, други смятаха, че е изтребено цялото население на града и че алдите са силни повече от всякога.
С напредване на сутринта сред бежанците все по-често се появяваха и жени, някои с вързопи в ръце, имаше и жени с малки дечица. Зърнах и групичка от пет възрастни женици, въоръжени с тояги — изглеждаха доста страховито. Четири от тях спряха да докоснат Праговия камък, петата, която страдаше от артрит и не можеше да се навежда, само плъзна тоягата си по него и произнесе кратка и ядна благословия — приличаше по-скоро на проклятие.
Стоях на вратата на къщата и си мислех, че дворът е заприличал на пазар, на панаир — или на някоя древна свещена церемония, каквато не бях виждала никога — цял куп хора, разговори, смехове, вълнение… Но ако беше празник, щяха да носят празнични одежди. И щяха да са окичени с цветя, а не да държат мечове, ножове, кинжали и пръчки.
Двама мъже с арбалети бяха заели позиция от двете страни на вратата.
От долния край на улица „Галва“ се чу силен шум — тръби, рогове, барабани и гърлени крясъци. Врявата продължи известно време, утихна, после се поднови.
Едно момче някъде на седем-осем годинки дотърча по улицата с развети коси.
— Това е новият ганд! — викаше. — Идва с цялата си армия! И червенодрешковците са с тях!
Всички се струпаха около него. Един мъж го вдигна на раменете си и момчето съобщи новините на смълчаното множество с тъничкия си детски гласец:
— Ганд Йораттх е мъртъв, сега управлява ганд Иддор! Да живее Синът на Слънцето, Мечът на Аттх, господарят Иддор, който е дошъл да срази враговете на Аттх и да изтреби демоните на Ансул!
Подобно на ехо, далече от долната част на улицата долетяха звуци на тръби и рогове, придружени от викове и удряне на барабани.
В отговор из тълпата около Галваманд се разнесе тревожен ропот. Хората, се заозъртаха изплашено. Видях неколцина да прескачат оградата от другата страна на улицата, за да се скрият в градината.
Обърнах се и изтичах в къщата, през двора и коридора на старата част, до стаята, където Оррек и друмлордът разговаряха с Пер Актамо и още неколцина мъже от неговата фамилия. Щом ме видяха, те млъкнаха и ме погледнаха въпросително.
— Оррек, мисля, че трябва да излезеш и да говориш на хората — казах.
Всички се ококориха от изненада.
— Новият ганд и армията му идват насам — продължих. — Хората не знаят какво да правят.
— Върви, върви! — настоя друмлордът, но имаше предвид не отвън, при хората, а да избяга в хълмовете. — Веднага.
— Не мога. — Оррек поклати глава и сложи ръка на рамото на друмлорда.
Настъпи мълчание. После друмлордът извърна глава.
— Всичко ще бъде изгубено — промълви с глас, разтреперан от отчаяние и мъка. — Ще изгорят книгите, ще избият хората. — Закри лице с разкривените си пръсти.
Мълчахме, потресени от сълзите му.
Друмлордът се овладя, вдигна глава и ме погледна.
— Ще дойдеш ли с мен, Мемер? Мога ли поне теб да спася?
Не можех да отговоря. Нито да го последвам.
Той го прочете в очите ми. Дойде при мен, целуна ме по челото и ме благослови. После тръгна, като накуцваше мъчително, към задната част на къщата, към тайната стая.
— На сигурно място ли ще се скрие? — попита Оррек.
— Да — отвърнах.
Вече чувахме ясно бойните тръби на алдите.
Тъй като нямаше какво повече да си кажем, всички излязохме в предния двор. Грай и Шетар стояха неподвижни пред вратата, като статуя на жена и лъвица.
Отидох при Грай и я прегърнах, имах нужда да се притисна към някого. Грай също ме прегърна през раменете. Постояхме малко така. Пер Актамо и останалите бяха влезли вътре, но Оррек беше на стъпалата зад нас. Знаеше, че ако слезе по стълбите и тълпата го види, ще трябва да говори, а още не беше готов за това. Не беше дошъл моментът.