Чух нисък приглушен рев откъм стълбището на Къщата на Съвета. Всички се обърнаха натам, но не можех да видя нищо над главите и раменете им. Грай ме докосна по ръката и ми показа с жест да се кача на Бранти.
— Не мога! — извиках, но не чувах дори собствения си глас. Тя направи столче с ръцете си, един мъж до мен извика: „Скачай горе, момиче!“ и след миг, без да осъзная как е станало, се озовах на седлото на Бранти. Грай се метна върху Звезда.
На терасата стояха двама души — жена с раирана туника и Оррек, с неговото черно палто и фустанела. Изглеждаха съвсем дребни от това разстояние, като нарисувани на картина. Тълпата крещеше и пееше. Някои от хората викаха: „Тирио! Тирио!“ Един мъж близо до нас се провикна разгневено: „Гандска блудница! Алдска курва!“, но хората около него се обърнаха и започнаха да му крещят също така ядосано, други се опитваха да ги усмирят. Не можех да стигна стремената с краката си и се чувствах доста несигурно, но Бранти стоеше неподвижно като скала и най-сетне бях в относителна безопасност от блъскащата се тълпа. Постепенно шумотевицата утихна — Оррек бе вдигнал дясната си ръка.
— Творецът ще говори — завикаха хората и тишината бързо се разпростря над цялата тълпа, както водата от фонтана заливаше празния басейн. Оррек заговори, гласът му бе ясен и вибриращ.
— Днес е Празникът на Леро. — Не можа да каже нищо повече, тъй като тълпата подхвана бавния напев „Леро, Леро, Леро!“. Усетих, че едва си поемам дъх, очите ми се напълниха със сълзи. „Леро, Леро, Леро…“ Оррек вдигна отново ръка и виковете постепенно стихнаха.
— Аз, който не съм от Ансул, нито от Асудар, искам да ви попитам — ще ми позволите ли да ви говоря отново?
— Да! — нададе рев тълпата, а също и: Говори! Оставете твореца да говори!
— Тук до мен стои Тирио Актамо, дъщеря на Ансул и съпруга на ганда на алдите. Тя и нейният мъж ме помолиха да ви кажа следното: войниците на Асудар няма да ви нападат, нито ще ви пречат, те няма дори да напускат казармите си — такива са заповедите на ганд Йораттх и те ще му се подчинят. Но той не може да ги изведе от Ансул, без да е получил съгласието на владетеля в Медрон. Ето защо чака вест от него. Гандът и Тирио Актамо ви молят да проявите търпение, а междувременно нека градът бъде ваш, но с мир, а не с кръв. Аз, който освободих пленения и измамен владетел, аз, който заедно с вас видях водата да блика от пресъхналия преди двеста години фонтан и чух гласа, отекващ в тишината, аз, който съм ваш скромен гост — докато чакаме Леро да ни покаже как да бъде възстановено равновесието и дали трябва да рушим, или да строим, да подхванем война, или да градим мир, докато чакаме всичко това, нека ви предложа, в замяна на вашето гостоприемство и милостта на боговете на Ансул, една история — история за война и мир, за робство и свобода. Искате ли да чуете „Чамбах“? Искате ли да чуете разказа за Хамнеда и за това как станал роб в Амбион?
— Да! — въздъхна единодушно тълпата като слаб вятър в тревата. Всички усещахме как напрежението в нас се топи и бяхме благодарни за това, благодарни, че гласът на Оррек ни е освободил от страховете и страстите дори само за малко, за времето, докато изслушаме историята.
Навсякъде другаде по Западното крайбрежие хората със сигурност знаеха добре тази история. Дори тук тя е била позната, преди да бъдат унищожени книгите — ако не в подробности, поне се знаеше името на героя. Но мнозина нито я бяха чели, нито чували. А да я чуеш на висок глас, декламирана на площада пред огромното затаило дъх множество, да чуеш какви герои е имало някога, това беше най-големият дар, който би могъл да ни поднесе Оррек. Разказваше я така, сякаш и той я чуваше с нас за първи път, сякаш я откриваше заедно с присъстващите, сякаш предателството на Елок го е отвратило, сякаш й той заедно с Хамнеда е бил окован и изтезаван, плакал е редом с него за мъките и смъртта на стария Афер и се е страхувал за робите, които рискували живота си, за да му помогнат да избяга. Не разказваше онзи „Чамбах“, който бях чела, а своята версия, със свои думи, особено когато стигна до сблъсъка в двореца на Амбион, където Хамнеда освобождава тирана Юра от оковите му, моли го да напусне Амбион завинаги и казва на бунтовниците: „Свободата е като отвързан лъв, като изгряващо слънце — не можете да я спрете нито тук, нито никъде. Дайте свобода, за да, получите свобода! Освободете, за да бъдете свободни!“