Отрядът, който ескортираше пратеника до Медрон, водеше със себе си и един затворник — Иддор, синът на Йораттх, бе натоварен в една каруца. Чухме, че бил окован във вериги и с дрехи на роб, с неподрязана брада и коса, което е позор при алдите.
Тирио каза, че Йораттх не желаел да види сина си след предателството, не се интересувал от съдбата му и дори не позволявал да произнасят името му. Заповядал обаче да пуснат от затвора жреците, дори онези, които били заловени със сина му. Един от жреците направил опит да се застъпи за Иддор с измислената история, че всъщност били отвели Йораттх в тъмницата, за да го скрият от гнева на тълпата. Йораттх го скастрил да мълчи и го изгонил.
След като техният ганд бе преминал през огън и дори носеше белези от това, войниците смятаха, че това е признак за благоразположението на Бога на пламъците и че го изравнява по благочестие с жреците. Осъзнали, че са в неизгодна позиция, повечето жреци предпочетоха да се върнат в Асудар със същия конен отряд. Всъщност решението за изпращането на Иддор в столицата бе взето от офицерите на ганда, които сметнаха, че ще е най-справедливо, ако Върховният ганд отреди каква да е участта му.
Бях разочарована от този позорен и неопределен изход. Исках да знам, че Иддор ще бъде наказан, че ще си получи заслуженото. Алдите презират измяната, сигурна бях в това, и бяха дълбоко потресени от предателството на един син към баща му. Дали щяха да го измъчват, както той бе измъчвал Салтър Галва? Дали щяха да го заровят жив, както бяха заровили много граждани на Ансул, щяха ли да го хвърлят в някое блато, където да се задуши?
Исках ли да бъде измъчван и заровен жив?
Какво всъщност исках? Защо бях толкова нещастна през онова слънчево лято, първото лято на нашата свобода? Защо живеех с мисълта, че нищо не се е оправило, че нищо не сме спечелили?
Оррек говореше на Пристанищния пазар. Беше златист есенен следобед, безветрен. Сул издигаше бяла снага от другата страна на тъмносиния залив. Безчет граждани се бяха стекли на пазара да чуят думите му. Той разказа няколко части от „Чамбах“, те настояха за още и не искаха да го пуснат. Бях твърде далеч, за да го чувам добре, освен това ме измъчваше неясно безпокойство. Измъкнах се от тълпата и тръгнах сама нагоре по улица „Западна“. Нямаше жива душа. Всички бяха долу, на площада, за да слушат. Докоснах Праговия камък и се прибрах в къщата, минах през двора и покрай покоите на друмлорда и отидох право в задната част. Изписах думите във въздуха пред стената и вратата се отвори. Влязох в пълната с книги и сенки стая.
Не бях идвала тук от месеци. Нищо не се бе променило — ярката светлина от прозорците на тавана, застиналият въздух, книгите, подредени в търпеливи редици, си бяха същите и ако се заслушах внимателно, чувах тихия ромон на поточето в пещерата. На масата нямаше книги. Не усещах и ничие присъствие. Но знаех, че стаята е изпълнена с невидими души.
Бях дошла с намерение да чета творбите на Оррек, но когато застанах пред лавиците, ръката ми сама посегна към книгата, над която бях работила миналата пролет, в нощта, преди да дойдат Грай и Оррек — аританския текст на „Елегии“. Това са кратки и печални поеми, балади за хора, умрели преди хиляда години. Имената на авторите в повечето случаи липсват, а за героите на техните произведения знаем само това, което са написали поетите.
Един от текстовете гласеше: „Суллас, която се грижеше за къщата тъй добре, че изрисуваният плочник сияеше, сега се грижи за къщата на тишината. А аз се ослушвам за стъпките й“.
Друг, този, който се опитвах да разчета малко преди цялата тази история, започва така: „И където е той, обкръжават го дългогривести сенки“.
Седнах на масата, на старото си място, с тази книга и аританския речник, целия изписан с бележки по полетата, бележки, оставени от много хора през вековете, и се опитах да вникна в същността на следващата строфа.
Когато най-сетне се справих с баладата и текстът улегна в паметта ми, светлината от тавана бе започнала да бледнее. Отминал бе Празникът на Леро, равноденствието, и дните вече се скъсяваха. Затворих книгата, но останах да седя, без да паля лампата, погълната от невероятната атмосфера на спокойствие, която цареше на това загадъчно място. Оставих на това усещане да проникне в мен, да ме обгърне отвсякъде, да се пропие в цялото ми същество. И когато спокойствието ме завладя напълно, почувствах, че вече мога да разсъждавам, неприпряно и ясно, не толкова с думи, а с понятия и чувства, както отдавна се бях научила. Не бях разсъждавала по този начин от месеци.