Той ме погледна и на устните му се появи усмивка, която бързо премина в смях.
— Мемер, мисля, че ти си тази, която трябва да им чете.
Шетар изръмжа — най-сетне беше изгубила търпение.
Двете с Грай оставихме Оррек да се радва на съкровището си и изведохме Шетар. Отидохме при фонтана на Денио. Лъвицата се вмъкна в шубраците, а ние седнахме на мраморната пейка до фонтана. Прозорците в града светваха един след друг. Далече в залива, озарени от последните лъчи на залязващото слънце, се виждаха блещукащите фенери на рибарските лодки. Сул беше като тъмен конус на фона на гаснещата светлина. Един бухал прелетя над нас и аз казах:
— Това е добро предзнаменование за теб.
— И за теб също — отвърна Грай. — Знаеш ли, че в Трундледе смятат бухалите за лоша поличба? Хората там са все мрачни и сърдити. Сигурно заради гъстите гори и постоянните пороища.
— Ти си видяла толкова много места — рекох замечтано.
— О, има още. Никога не сме били в Съндраман. Нито на нос Манва или в Мелуне. А от градовете-държави сме виждали само Сентас и Пагади и само малка част от Вадалва… Дори и да познаваш добре някоя страна, все има още места, които не си успял да разгледаш. Тъй че ни чака още доста път.
— Кога смятате да тръгвате?
— Не съм питала още Оррек, но предполагам, че ще поиска да тръгнем за Съндраман преди зимата или напролет. Интересува го тамошната поезия. А после ще се върнем в Месун. Само че… сега, след като разбра за книгите, едва ли ще склони да отпътуваме, преди да ги е видял всичките.
— Съжаляваш ли?
— Да съжалявам? За какво? Ти го дари с огромно щастие, с което направи щастлива и мен. Оррек е труден човек. Виждала си го да завладява публиката, да печели сърцата на хората и той наистина има талант да го прави, но след това е изчерпан и изтощен. Вината не е в него, казва, а в свещения вятър, който духа през него, който го разпалва, а след като изчезне, остава само суха трева… Но ако има какво да чете, да следва собственото си сърце в тишината, отново става щастлив.
— Затова го обичам — казах. — И аз съм същата.
— Зная — отвърна тя и ме прегърна.
— Но ти би искала да заминеш, нали, Грай? Не да прекараш тук цяла година сред книги и политика.
Тя се засмя.
— Тук ми харесва. Наистина. Но ако останем през зимата, което сега ми се струва доста вероятно, ще трябва да потърся човек, който има нужда от помощ в обяздването на коне.
— „И където е той, обкръжават го дългогривести сенки“ — казах.
— Да, поетът е бил прав — каза Грай. — Харесвам този стих.
— Гудит се надява да намери коне за друмлорда.
— Ако открие някое жребче, ще се заема с обучението му. Няма спор по въпроса… Но както и да е, рано или късно ще си тръгнем. Ще се върнем в Урдайл, за да може Оррек да разкаже на месунските книжници какво е научил. Сигурно ще иска да препише книгата, дето му даде.
— Мога да му помагам.
— Внимавай, защото ще те изтощи от работа.
— Обичам да се занимавам с тези неща. Обичам книгите.
Тя помълча малко, после каза:
— Когато тръгнем за Урдайл — идната пролет, или лятото, когато и да е — ще дойдеш ли с нас?
— Да дойда с вас — повторих замислено.
Спомних си една моя мечта от началото на пролетта — представях си фургон, теглен от Звезда и Бранти, който пресича бавно огромна златиста равнина, стройни тополи хвърлят издължени сенки, Оррек държи юздите, а ние с Грай и Шетар вървим отзад по пътя. Това видение неведнъж ми бе помагало да се освободя от тревогите си, особено докато в града цареше бъркотия и бушуваха пожари.
А ето че сега Грай превърна видението в реалност. Пътят лежеше пред мен.
— Грай, бих тръгнала е вас навсякъде — отвърнах.
Тя се наведе и опря глава в моята.
— Ами да го направим тогава.
— Но после ще се върна тук — рекох.
Тя мълчеше.
— Не мога да го оставя.
Грай кимна.
— И още нещо. Аз съм обвързана с Галваманд. Мисля, че съм родена да бъде Четец. Не той. Дарбата отдавна е преминала у мен. — Не си давах сметка, че може би тя не разбира за какво говоря. После се сепнах и се опитах да й обясня. — Тук има един глас, който може да говори само през определен човек — човек, който умее да пита и който може да чете. Друмлордът ме научи. Дарбата ми е от него. Той я е съхранил, за да ми я предаде. Вече не е негова, моя е. Затова трябва да се върна тук. Да остана в Галваманд. Тя кимна отново. Лицето й беше угрижено.