Той докосна молитвената ниша и прошепна кратка молитва, после огледа стаята. Седна на масата и се почеса по коляното.
— Какво четеш?
— „Елегии“. — Взех книгата от лавицата и я сложих пред него.
— Докъде стигна?
— До „Конеукротителят“.
Той отвори книгата и намери поемата.
— Можеш ли да я кажеш наизуст?
Изрецитирах десетте строфи на аритански.
— И?
Повторих ги в мой превод, както бях направила пред Грай. Той кимна.
— Добре. — В едва прикритата му усмивка се четеше задоволство.
Седнах срещу него и след кратко мълчание той каза:
— Знаеш ли, Мемер, Оррек Каспро се появи тъкмо навреме. Той може да те научи. Също както ти съвсем скоро щеше да разбереш, че можеш да учиш мен.
— О, не! Когато чета „Елегиите“, непрестанно тъна в догадки. Все още ми е рано за Регали.
— Но вече имаш учител, който да ти помага.
— Значи… не се сърдиш. И е било време да му дам „Ростан“?
— Да. — Той въздъхна. — Така мисля. Но как можем да знаем кое е правилно, след като не разбираме силите, които владеем? Аз съм слепец, помолен да прочете послание, дадено му от боговете.
Прелисти няколко страници от книгата на масата, после я затвори. Вдигна поглед към дъното на стаята, където светлината от лампата се разсейваше.
— Казах на Иддор, че съм Четец. Какво е четенето, когато не знаеш езика? Мемер, ти си Четец. Не се съмнявам в това. Ти съмняваш ли се?
Въпросът ме завари неподготвена. Въпреки това отвърнах, без да се двоумя:
— Не.
— Добре. Много добре. Ако наистина е така, значи това е твоята стая — твоето царство. Макар да съм сляп, аз събудих тази вяра в теб. А що се отнася до всички онези, които донесоха книгите си тук, които спасиха това безценно богатство… Мемер, какво да направим с тях — с книгите им?
— Библиотека — отвърнах веднага. — Каквато е имало някога.
Той кимна.
— Изглежда, такава е и волята на къщата. Ние само й се подчиняваме.
Не можех да не се съглася с него. Но въпреки това имах някои въпроси.
— В онзи ден… денят, когато от фонтана бликна вода…
— Фонтанът. — Той кимна. — Да.
— Беше истинско чудо…
— О, не! — Той завъртя глава и се засмя.
Трябваше да съм изненадана, но кой знае защо, не бях. Усмивката му ставаше все по-широка и по-весела.
— Много отдавна Повелителят на Изворите ми показа някои нещица. Мога да ти ги покажа и на теб, ако искаш.
Кимнах. Но не натам бяха насочени мислите ми.
— Мемер, ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че понякога чудото може да произлезе и от собствените ни ръце?
— Не — отвърнах. — Но аз говорех за другото…
Той ме наблюдаваше и чакаше.
— Когато се върна, ти не куцаше.
Той погледна надолу, към краката си. Лицето му стана сериозно.
— И други ми го казаха.
— Не си ли спомняш?
— Помня, че когато дойдох в тази стая, бях изпълнен със страх и гняв. И щом влязох, реших, че трябва да пусна фонтана, и се завтекох да го направя, без да осъзнавам защо. Сякаш се подчинявах някому. После ме озари мисълта да взема книгата. И го направих. Трябваше да бързам за някъде… да тичам. Вероятно тези, които ми заповядаха да мълча, когато се нуждаеха от мълчанието ми, сега искаха да пробудят твоя глас.
Погледнах към сенчестия край на стаята. Той също.
— И не си питал…
— Нямаше време да се съветвам с оракула. Пък и той не би ми отговорил. Той говори на теб, Мемер, не на мен.
Не исках да чуя точно това, макар да бях признала открито, че съм Четец. Сърцето ми възропта уплашено и унизено.
— Той не говори на мен! — възразих. — Той ме използва! Друмлордът кимна.
— Както използваше мен.
— Гласът не беше моят — нали? О, не помня вече! Нищо не разбирам. Срам ме е и ме е страх! Не искам дори да ходя нататък — към мрака.
Известно време мълчахме. После той заговори отново:
— Те ни използват, така е, но не за да сторят зло… Мемер, ако се наложи да „отидеш в мрака“, запомни, че там може да е майка ти, или баба ти, и че се опитват да ти кажат нещо, което не разбираме. Че говорят на език, който още не познаваме добре, но бихме могли да научим. Това си повтарях всеки път, когато слизах там.
Известно време обмислях думите му и почувствах, че ми навяват спокойствие. Сега вече мракът на пещерата не ми се струваше тъй страховит, мисълта, че духът на майка ми витае там заедно с духовете на много други хора от моя народ, ми действаше отрезвяващо.
Но имах още един въпрос.
— Книгата… онази, която изнесе… тя на лавицата на оракула ли беше?
Този път мълчанието му беше различно, като на човек, който се затруднява да отговори. Най-сетне каза: