— Винаги съм си мислел… — почнах, но млъкнах.
— Аз също — рече тихо Грай. След известно време добави все така тихо, та едва различавах думите й над грохота на водопада. — Казах на мама, че няма да се сгодя, докато не навърша петнайсет. За никого. Татко се съгласи, а тя се ядоса.
Обърна се рязко по гръб и зарея поглед в небето. Направих същото. Ръцете ни бяха съвсем близо, но не се допираха.
— Докато не навършиш петнайсет — повторих.
— Докато не навършим петнайсет — поправи ме тя.
Доста време след това мълчахме.
Лежах на слънцето и изпитвах неописуемо щастие, сякаш слънчевата светлина преминаваше през мен и ме изпълваше с енергия.
— Повикай птичката — прошепнах.
Тя подсвирна три пъти и от гъстите клони над нас долетя незабавен галещ ухото отговор. След минута птичката се обади отново, но Грай не й отвърна.
Би могла да я повика на ръката си, да я накара да кацне върху пръста й, но не го направи. Миналата година, когато дарбата й започна да набира сила, често я използвахме, за да играем разни игри. Тя ми казваше да се спотая в покрайнините на гората, без да зная какво ще видя, и да се озъртам бдително, като дебнещ в засада ловец. А после неочаквано близо до мен кацаше гълъб или дотичваше фазан. Или пък подушвах лисица, а сетне я зървах, спотаена в тревата недалеч от мен, покорна като домашна котка, свила опашка под лапите си. Веднъж долових по-силна миризма и когато се надигнах, видях мечка: мина през храсталаците и потъна в гората. После дойде усмихнатата Грай и ме попита:
— Хареса ли ти?
В случая с мечката трябваше да призная, че не ми е харесало особено.
— Живее на западния склон на планината Айрн — обясни ми тя. — Спуснала се е насам по реката да лови риба.
Можеше да призове ястреб от висините, да накара пъстърва да скочи над водата. Веднъж, когато беше в лошо настроение, прати облак комари след един овчар чак от другата страна на мочурищата. Скрити зад камъните, наблюдавахме борбата на нещастния овчар с комарите и избухнахме в смях, когато накрая се предаде и побягна, като размахваше ръце и се пляскаше по тила и челото.
Но тогава още бяхме деца.
Сега, докато лежахме един до друг, загледани в синевата и танца на люшканите от ветреца клони, изтегнати върху топлата скала, неусетно почувствах как в щастието ми се прокрадва тревожна мисъл. Бях дошъл, за да кажа на Грай и още нещо. Досега разговаряхме за сгодяване. Но нито тя, нито аз отворихме дума за моята дарба.
Беше минал почти половин месец от случая с усойницата. Не бях виждал Грай през цялото това време, защото първо бях с баща ми и Аллок при оградата, а после всички чакахме появата на Огге. Щом Огге бе чул за змията, със сигурност знаеше и Грай. Ала въпреки това не бе казала нито дума. Нито пък аз.
Предположих, че чака аз да подхвана тази тема. Или може би дори да демонстрирам силата си. Да го направя със същата лекота, с която тя подсвиркваше, за да призове птичката. Но аз не можех и при тази мисъл цялата насъбрана топлина напусна тялото ми и заедно с нея си отиде усещането за покой. Не можех да го направя. Изведнъж ме завладя гняв. Защо да трябва да го правя? Защо трябва да убивам, да разрушавам? За какво ми е тази дарба? Не исках, не желаех да го правя! „Но достатъчно е само да развържеш един възел“ — прошепна един глас в главата ми. Да накарам Грай да завърже панделката си и после да я развържа с поглед. Всеки с моята дарба би могъл да го направи. Дори Аллок. „Не искам, не искам“ — надигна се отново гневният глас.
Седнах и стиснах главата си с ръце.
Грай седна до мен и отчопли една коричка от охлузеното си коляно. Макар че бях завладян от гняв и страх, усещах, че иска да ми каже нещо, че се готви да заговори.
— Ходих с майка ми в Кордемант — каза тя.
— Значи си го видяла.
— Кого?
— Онзи Анрен.
— Уф, и преди съм го виждала — рече тя и махна пренебрежително с ръка. — Говоря за големия лов. На лосове. Искаха да повикаме стадото, дето се спуска по река Ренни от хълмовете на Айрн. Бяха шестима, с лъкове. Мама поиска да отида и аз. Каза ми, че очаква да види как ще призова лос. Отначало отказах. Но тя настоя. Каза, че хората нямало да повярват, че имам дарба, ако не я използвам. Отвърнах, че предпочитам да обучавам конете. Тя пък заяви, че всеки може да обучава коне, но са ни повикали, за да призовем лосовете. Добави също, че човек не може да сдържа дарбата си дълго. Така че накрая отидох. И призовах лос. — Беше притворила очи, сякаш виждаше лоса увиснал във въздуха пред нея. После въздъхна. — Те дойдоха… и ловците повалиха пет. Три млади мъжкаря, един по-възрастен и една женска. Преди да си тръгнем, ни натовариха с много месо и подаръци — манерка с медовина, прежда, разни плетени неща. Подариха ми много красив шал. Ще ти го покажа. Мама беше ужасно щастлива заради успешния лов. Дадоха ни и един нож. Истинско произведение на изкуството, с дръжка от лосов рог, инкрустирана със сребро. Татко каза, че това било стар боен кинжал. Много го хареса. „Не ви е нужен — засмя се Санно Корде, когато ми го даваше, — но пък вие свършихте нещо, от което имаме нужда“. Татко много го хареса. — Тя присви колене и ги обгърна с ръце.