Не разбирах защо ми разказва всичко това. Може би пък нямаше конкретна причина, често се случваше да споделяме един с друг разни неща. Може би по този начин намекваше, че иска да чуе моята история, за моя триумф. Но аз не знаех какво да кажа.
— Когато ги призова… — почнах и млъкнах.
Тя чакаше.
— Какво почувства?
— Не зная. — По-скоро не бе разбрала въпроса ми.
— Първия път, когато се появи дарбата ти — опитах се да бъда по-конкретен. — Знаеше ли, че ще се случи? Усети ли някаква промяна спрямо предишните, неуспешните опити?
— Ох — рече тя. — Да. — И нищо повече.
Сега аз чаках.
— Просто се случи — продължи Грай. Намръщи се, помръдна с пръстчета и накрая каза: — Дарбата ми е различна от твоята, Оррек. Ти трябва да използваш очите…
Тя се поколеба и аз допълних:
— Око, ръка, дума и воля.
— Да. Но при мен е достатъчно да намеря мястото, където се спотайва животинчето, и да помисля за него, това е нещо като да се пресегнеш с невидима ръка или да извикаш на глас, само дето не използваш нито ръката си, нито гласа.
— Но усещаш, когато дарбата се проявява.
— Да. Защото те са там. Зная къде са. Чувствам ги. И те ми отвръщат. Или идват… като че ли между нас е опъната връв. Въже, струна, както го наречеш. — Тя се докосна по гърдите. — Право от тук към тях. Като изопната тел, нали се сещаш? Когато я докоснеш, запява. — Сигурно съм изглеждал ужасно тъпо. Тя поклати глава. — Трудно е да се говори за това!
— Но знаеш, когато го правиш, нали?
— О, да. Още преди да призова някое животно, усещам връзката. Само дето не се простира достатъчно надалеч. И не е изопната.
Седях прегърбен и отчаян. Опитах се да кажа нещо за усойницата, но гърлото ми се бе свило.
— А ти какво почувства, когато уби змията? — попита тя.
Ето така просто ме отърва от оковите на мълчанието.
Само че не знаех какво да кажа. Понечих да заговоря, но избухнах в сълзи. Само за миг. Сълзите ме ядосаха и засрамиха.
— Нищо не почувствах! Просто… съвсем нищичко! Стана ей така. А всички вдигат такава врява… Толкова е глупаво!
Изправих се, приближих се до ръба на перваза и надникнах долу. Изпитвах желание да извърша нещо глупаво и смело.
— Хайде! — викнах и се обърнах. — Да видим кой пръв ще стигне до вира!
Грай скочи, чевръста като катерица. Аз спечелих, но си охлузих и двете колена.
Препуснах с Бранти през огрените от слънцето хълмове и когато се прибрах, го разходих, докато се успокои, после го избързах със сено и го завих с чул, дадох му вода и го нахраних. Направих всичко това спокойно и със съзнанието на мъж, който приема своите отговорности. Баща ми не каза нищо и това също бе в реда на нещата — прие за нормално, че правя онова, което трябва да се направи. След вечеря мама ни разказа една история от „Чамхан“, приказна сага на бедраманския народ, знаеше я наизуст. Разказа ни за нападението на героя Хамнеда срещу града на демоните, за разгрома му от краля на демоните и за бягството в пущинаците. Баща ми слушаше също толкова внимателно, колкото и аз. Помня тази вечер като последната от — от хубавите дни? Последната в моето детство? Не зная с какво се разделих тогава, но на сутринта се събудих в различен свят.
— Оррек, ела с мен — рече баща ми късно на идната сутрин и за миг си помислих, че иска да яздим заедно, но той ме отведе до ясеновата гора, на едно място, откъдето къщата не се виждаше. Не каза нито дума, докато вървяхме. Спря на едно хълмче над ручея и каза:
— Покажи ми дарбата си, Оррек.
Вече ви казах, че изпитвах удоволствие да се подчинявам на баща си, макар това не винаги да бе лесно. Навик, с който бях израсъл, откакто се помнех. Никога досега не бях и помислял да му противореча. Каквото и да поискаше от мен, дори да бе трудно, никога не беше неизпълнимо, и дори да бе неразбираемо, в края на краищата се оказваше съвсем обяснимо. Разбирах какво иска от мен сега и защо го иска. Но не можех да го направя.
Кремъкът и стоманата могат да съжителстват мирно един до друг години наред, но удариш ли ги, ще хвръкнат искри. Бунтът е внезапен процес, неочакван като искра, разпалваща огън.