Стоях срещу него, както винаги, когато произнасяше името ми, но не правех нищо.
Той посочи един нисък храст до нас.
— Развали го. — Гласът му не бе нито заповеднически, нито окуражаващ.
Продължавах да стоя неподвижно. Погледнах само за миг към храста и повече не исках да го виждам.
Той почака известно време. Пое си дъх и забелязах, че в позата му има едва доловима промяна, нарастващо напрежение.
— Ще го направиш ли? — попита тихо.
— Не — отвърнах.
Отново се възцари тишина. Чувах далечното ромолене на потока и една птица, която пееше в гората, както и блеенето на овцете от пасището отвъд нея.
— Можеш ли да го направиш?
— Няма да го направя.
Отново мълчание, после:
— Няма от какво да се страхуваш, Оррек. — Говореше с мек глас.
Прехапах устни и стиснах юмруци.
— Не се страхувам.
— За да контролираш дарбата си, трябва да я прилагаш — продължи той с подкупващ глас.
— Няма да я използвам.
— Тогава тя ще използва теб.
Думите му ме завариха неподготвен. Дали и Грай не бе споменала нещо подобно? Не си спомнях добре. Бях объркан и смутен, но не исках да го призная.
Поклатих глава.
И тогава той се намръщи. Наведе глава надолу, сякаш се приготвяше за битка. Когато заговори, гласът му вече не звучеше меко.
— Трябва да покажеш дарбата си, Оррек. Ако не на мен, то на другите. Нямаш право на избор. Да притежаваш сила означава да й служиш. Ти ще бъдеш брантор на Каспромант. Хората ще разчитат на теб, както сега разчитат на мен. Трябва да им докажеш, че могат да разчитат на теб. И да се научиш да прилагаш дарбата си.
Поклатих глава.
След нов кратък период на непоносима тишина той прошепна:
— Заради убиването ли е?
Не знаех дали е заради това, заради мисълта, че дарбата ми може да убива, да унищожава, да руши — дали тъкмо това е причината за моя бунт. Може би беше и това, защото мисълта за мъртвия плъх и за змията ме караше да потръпвам. Зная само, че отказвах да бъда подложен на изпитание, отказвах да приложа тази ужасна сила, отказвах да й позволя да покаже на какво е способна. Но Канок ми бе дал подходящ отговор и аз кимнах.
Той въздъхна, не знам дали от разочарование, или от яд, и се обърна настрани. Бръкна под палтото си и извади връв. Винаги носеше връв, за най-различни нужди, за които можеше да потрябва. Завърза я и я хвърли на земята между нас. Не каза нищо, само я погледна, после и мен.
— Не съм куче, за да ти изпълнявам разни трикове! — избухнах с висок, почти писклив глас. Викът ми отекна в смразяващата тишина между нас.
— Чуй ме, Оррек — заговори той. — Точно това ще бъдеш в Дръмант, искаш или не. Ако не покажеш дарбата си там, какво ще си помисли Огге? Ако откажеш да я прилагаш, на кого ще се уповават хората? — Той си пое дъх и за миг гласът му потрепери от гняв. — Да не смяташ, че ми харесва да убивам плъхове? Да не съм териер? — Млъкна и извърна очи настрани. — Помисли за дълга си. За нашия дълг. Помисли за това и когато сметнеш, че си разбрал, ела при мен.
Наведе се, взе връвта, развърза я с пръсти, прибра я в джоба си и тръгна нагоре по хълма, към ясеновата гора.
Когато си спомням за този момент, си мисля за това как я прибра, защото дори толкова къса връв може да потрябва. Останах сам и вече можех да плача на воля, но сълзите не идваха.
8
От този момент вече нищо между мен и баща ми не можеше да е същото, защото помежду ни се издигаше преградата на неговата настойчивост и моя отказ. Въпреки това отношението му към мен не се промени. Няколко дена баща ми не повдига този въпрос. Когато го направи отново, не беше, за да ми заповядва.
— Готов ли си да изпиташ силата си сега? — попита ме с мек глас един следобед.
— Не — отвърнах, по-сигурен и по-убеден от всякога.
Лаконичният ми отговор вероятно го завари неподготвен. Той замълча и двамата се прибрахме, без да разменим нито дума повече. Изглеждаше уморен и напрегнат. Майка ми го забеляза и вероятно се досети за причината.
На следващата сутрин ме повика в стаята си под претекст да пробвам палтото, което ми шиеше. След като ме накара да застана с разперени ръце, сякаш съм сламено чучело, а тя ме обикаляше на колене и поставяше карфици на местата, където щеше да мине шевът, каза:
— Баща ти е разтревожен.
Намръщих се и не отвърнах. Тя приклекна.
— Каза, че не знаел защо брантор Огге постъпва така. Първо се самопокани тук, после покани нас и междувременно подхвърли намек за внучка си. Баща ти каза, че между Каспрови и Дръмови никога не е имало приятелство. Аз пък му отвърнах: какво пък, рано или късно може да се случи, а той поклати глава. Тази мисъл не му дава покой.