Отново затворих очи.
— Така ще е най-добре — въздъхнах.
Може би съм се надявал, че баща ми ще има друг, по-добър план. Но след известно време, с тих глас, сякаш се срамуваше от безсилието си, той рече:
— Може би — за известно време.
9
Никой от нас обаче не беше готов за това, за което говорехме — дори не го бяхме обмислили. Все още оставаше нерешен въпросът с юниците — дали са изгубени, или откраднати? Разбира се, че исках да тръгна с него и да ги търся, същото искаше и той. Ето защо се върнахме в Каменната къща, качихме се на конете и заедно с Аллок и още неколцина млади мъже поехме на път, без да кажем на никого какво се бе случило при ясеновата горичка.
През целия този дълъг ден всеки път, когато поглеждах към зелените поля, върбите край потоците и разцъфналите цветя, или към полегатите хълмове, из които търсехме животните, непрестанно се страхувах, че твърде дълго задържам поглед и че всеки миг ще видя как дърветата, храстите и тревите почерняват. И бързах да отместя очи, свеждах глава и стисках левия си юмрук, мъчех се да изчистя съзнанието си от всякакви мисли и желания.
Изморителен и безплоден ден. Старата жена, на която бяха поверени юниците, бе толкова изплашена от гнева на Канок, че не можеше да ни бъде полезна с нищо. Синът й, който трябваше да ги пази да не доближат пасищата в Дръмовите земи, бе отишъл на лов за зайци в планините. Открихме отвор в оградата, но пък точно там зидарията бе стара и не бе изключено камъните да са се срутили сами. Нямаше никакви следи от животни или крадци.
Пък и нищо чудно младите юници да се бяха спуснали в някоя долчинка и сега да си хрупаха мирно тревица. Ако беше така, оставаше необяснимо защо третата не ги е последвала. Бяха я затворили в ограденото място и тя зовеше другарките си с тъжно мучене.
Пратихме Аллок и братовчед му Дорек, както и сина на старицата, да обиколят високите склонове, а двамата с баща ми предприехме обходен маршрут, който щеше да ни преведе покрай границата с Дръмант. Докато яздех и се озъртах на всички страни, неволно се запитах какво ли ще е, ако не мога да виждам — ако пред очите ми има само черна завеса, накъдето и да извърна глава. Каква полза от мен тогава? Вместо да помагам на баща ми, щях да се превърна в негово бреме. Тази мисъл бе направо непоносима. Започнах да изброявам всички неща, които нямаше да мога да правя, след това се замислих за нещата, които нямаше да виждам, изброявах ги едно по едно — това дърво, този хълм. Заобленият сивкав връх Айрн. Облакът над него. Здрачът отвъд Каменната къща, докато се спускахме по склона към нея. Бледата жълтеникава светлина на прозорците. Ушите на Пъстра пред мен. Черните очи на Бранти под косматите вежди. Лицето на майка ми. Малкият опал, който носеше на сребърната верижка. Мислех си за всяко едно от тези неща и неизменно усещах остра болка при мисълта, че ще трябва да се разделя с тях. Че не бива да виждам нищо — че трябва да се лиша от зрението си.
И двамата бяхме страшно изморени и реших, че вероятно няма да разговаряме по въпроса тази вечер и че Канок ще остави решението му за сутринта — но каква сутрин ще е това, ако не мога да видя светлината над хълмовете? Но след вечеря, след като се нахранихме в уморено мълчание, той заяви на мама, че трябва да поговорим, и отидохме в нейната стая, понеже там огнището беше запалено. След слънчевия, но студен априлски ден тук бе приятно топло и уютно. „Ще мога да чувствам топлината дори когато не я виждам“, помислих неволно.
Баща ми и майка ми поговориха за юниците. Седях загледан в трептенето на пламъците в огнището. Спокойствието, което ме бе завладяло в началото, постепенно ме напусна. Сърцето ми се изпълваше с горчивина заради огромната несправедливост, която се бе стоварила върху мен. Не можех, нито исках да я понеса. Да се лиша от зрение само защото собственият ми баща се страхува от мен! Една цепеница се срина върху въглените с пукот. Затаих дъх и се обърнах към родителите си.
Баща ми седеше на дървеното кресло. Майка ми бе приседнала на трикракото столче до него, положила ръка върху неговата, на коляното й. Лицата им, озарени от огъня, бяха тайнствени, загадъчни, изпълнени със сенки. Усетих, че лявата ми ръка помръдва разтреперана. Видях я, видях и овъгленото дръвче на хълма и побързах да я притисна с другата, а сетне вдигнах и двете и затиснах очи. Не виждах нищо освен мрак зад стиснатите си клепачи.
— Какво има, Оррек? — чух гласа на майка ми.