— Какво му беше на момичето?
— Нищо сериозно. Преуморява се лесно и получи гърч, а майка й беше страшно изплашена. Пратих я да поспи и останах при нещастното дете. После и аз съм заспала… не зная кога… а като се събудих, ми беше страшно студено. И сега не мога да се стопля… — Прегърнах я и тя се притисна до мен. — Накрая дойде една старица и ме смени. Щом се върнах, баща ти излезе да намери Парн. Май ще е добре да събера багажа. Само че е още тъмно.
— Остани при мен да се стоплиш — казах и тя ме прегърна. Все така трепереше. Баща ми се върна. Имаше кремък и огниво и запали свещ, а мама стана да ни събере нещата. Промъкнахме се безшумно по коридора, спуснахме се по стълбите и излязохме на двора. Почти можех да подуша зората, пък и петлите бяха гласовити като преди съмване. Отидохме в конюшнята и един сънен и сърдит коняр ни помогна да оседлаем конете. Мама изведе Пъстра навън и я задържа, докато се кача. Зачаках на седлото.
Изведнъж чух тихия й изненадан вик. Още копита затропаха по калдъръма. Тя възкликна:
— Канок, погледни!
— Уф! — изсумтя той с отвращение.
— Какво има? — попитах.
— Пиленцата — отвърна тихо баща ми. — Зарязали са кошницата там, където майка ти им я даде. Оставили са ги да умрат.
Помогна на Мелле да се качи на Гъсока, после изкара Бранти от конюшнята, конярят отвори портата и излязохме навън.
— Ех, да вземем да препуснем — въздъхнах.
Мама помисли, че наистина го предлагам, и отвърна:
— Не бива, миличък.
Канок, който яздеше зад нас, се засмя.
— Така е. Ще препускаме ходом.
От дърветата вече пееха птички и ми се дощя да зърна утринната светлина.
След около миля-две тя каза:
— Глупаво беше да носим такъв подарък в къща като тази.
— Като тази? — повтори баща ми. — Толкова голяма и великолепна, имаш предвид?
— Само в техните очи — отвърна Мелле Аулита.
— Татко, няма ли да кажат, че сме избягали? — попитах.
— Ще кажат.
— Тогава не трябваше ли… не трябваше ли?
— Оррек, ако бяхме останали, щях да го убия. И въпреки че не бих имал нищо против, не мога да го направя в собствения му дом. И той го знае добре. Поне се отървахме от него.
Не знаех какво има предвид, нито майка ми, докато късно сутринта не чух тропот на копита зад нас. Ние с мама се уплашихме, но баща ми каза:
— Това е Парн.
Тя ни настигна и ни поздрави с дрезгавия си глас, който толкова много прилича на гласа на Грай. После попита:
— Е, Канок, къде са ти юниците?
— Под онзи хълм ей там.
Отбихме от пътя. После спряхме и мама и татко скочиха от конете. Мама ми помогна да сляза и ме отведе на брега на едно поточе, после напои Гъсока и Пъстра. Канок и Парн препуснаха нанякъде и след малко вече не можех да ги чувам.
— Къде отиват? — попитах.
— На ливадата. Баща ти помоли Парн да повика юниците.
Чакането ми се стори дълго, защото непрестанно се ослушвах за тропот на преследвачи, но не чувах нищо освен чуруликането на птичките и далечното мучене на добитъка. Мама каза:
— Връщат се.
След малко чух стъпките на животни в тревата и доволното пръхтене на Бранти, чух и гласа на баща ми, говореше нещо на Парн.
— Канок! — подвикна мама и той отвърна:
— Всичко е наред, Мелле. Нашите са. Дръм се е грижил добре за тях. Ще ги откараме у дома. Всичко е наред.
— Добре. — Тя въздъхна унило.
Отново потеглихме на път. Мама беше най-отпред, после аз, след мен Парн с двете юници и накрая баща ми. Животните не ни забавяха: млади и пълни с енергия, те поддържаха отлично темпо и не изоставаха от конете. По обед влязохме в нашите владения и се отправихме право към Роддмант. Парн предложи да отведем юниците там и да ги оставим няколко дни по техните пасища.
— Така няма да дразним никого — каза. — А и за Дръм ще е по-трудно да ги открадне пак.
— Освен ако не стовари яда си върху вас.
— И това не е изключено. Но ако Огге Дръм иска война, ще я получи.
— Поиска ли я от вас, ще я получи и от нас — закани се ядосано баща ми.
Чух как мама шепне: „Енну, чуй и бъди с нас“. Любимата й молитва, когато беше разтревожена и изплашена. Преди време я бях разпитвал кой е този Енну, дето прави гладък пътя, благославя работата и изглажда кавгите. Котката бе творение на Енну, както и опалът, дето мама неизменно носеше на шията си.
Някъде по залез — вече не усещах залязващото слънце на гърба си — наближихме Каменната къща на Роддмант. Още на миля от нея чух кучешки лай. Цяла глутница кучета ни заобиколи, когато наближихме, приветстваха ни с радостен лай. Появи се и Тернок и ни поздрави гръмогласно. Малко след това някой спря Пъстра и се притисна към крака ми. Беше Грай.