Други обаче не били тъй приятелски настроени. Иддор, синът на ганда, се държал настрана, не обръщал внимание на разговора за поезия и стоял близо до входа на шатрата, заобиколен от свита жреци и офицери, с които си бъбрел непрестанно, докато накрая не вдигнали такъв шум, че гандът ги сгълчал раздразнено. След това Иддор се намръщил и потънал в мълчание.
Гандът помолил да доведат при него лъвицата и Чай се подчинил. Шетар изпълнила коронния си номер, както го нарича Оррек: протегнала предни лапи и склонила глава между тях, сякаш се покланя. Това развеселило всички, та се наложило Шетар да го повтори още няколко пъти, но тя нямала нищо против, защото за награда й давали лакомства. Приближил се заинтригуваният Иддор и изявил желание да си поиграе с нея — първо размахал пред носа й украсената си с пера шапка, на която тя не обърнала внимание, а после почнал да разпитва колко е силна, дали лови дивеч, нападала ли е хора и дали е убила някого. Укротителят Чай отговорил на всички тези въпроси с дължимото уважение и накарал Шетар да се поклони на Иддор. Но вместо това лъвицата само се прозяла небрежно.
— На неверниците не бива да се позволява да отглеждат асударски лъвове — подметнал Иддор на баща си, който обаче отвърнал:
— Но кой ще вземе лъва на звероукротителя?
Това, изглежда, била някаква поговорка, защото всички го аплодирали. След това Иддор започнал да дразни Шетар и да я предизвиква с викове и престорени атаки. Шетар не му обръщала внимание. Като видял какво прави синът му, гандът ужасно се разгневил и му заявил, че позори гостоприемството на този дом и същевременно накърнява величието на лъва, а после му заповядал да си върви.
— Величието на лъва — повтори Грай. — Това ми хареса.
— На мен пък не ми хареса това, което стана между ганда и сина му — рече Оррек. — Змийско гнездо, така го нарече Гудит. Трябва много внимателно да се пипа там. Все пак гандът е изключително интелигентен човек.
„Той е тиранин, който ни победи и пороби“, исках да изкрещя, но премълчах.
— Друмлордът е прав — продължи Оррек. — Алдите са се настанили в Ансул като войници по време на поход. Не проявяват никакъв интерес към обитателите на този край, какви са и с какво се занимават. Същото може да се каже и за ганда. Мисля, че той е разбрал, че най-вероятно ще доживее дните си тук, и се опитва да разнообрази скуката. Но от друга страна, жителите на града също не знаят нищо за алдите.
— Защо трябва да знаем? — не се сдържах този път.
— В Предпланинието казваме, че ти трябва мишка, ако искаш да опознаеш добре котката — отвърна Грай.
— Не искам да опознавам хора, които плюят на боговете ни и ни наричат нечестивци. За мен те са нечистите. Вижте — погледнете моя господар! Вижте какво направиха с него! Да не мислите, че се е родил със счупени ръце?
— Ах, Мемер… — въздъхна Грай и протегна ръце към мен, но аз я отблъснах.
— Можете да ходите колкото си искате в този техен дворец, да ядете от храната им и да ми рецитирате своята поезия, но ако можех, щях да избия всички алди в Ансул.
Обърнах им гръб, обляна в сълзи, защото бях развалила всичко и не заслужавах доверието им.
Тръгнах да изляза от стаята, но Оррек ме спря.
— Мемер, чуй ме — рече. — Прости нашето невежество. Ние сме твои гости. Молим за прошка.
Това само усили плача ми. Избърсах си очите и изхлипах:
— Вие ми простете.
— Ох, миличка. — Грай дойде при мен и ме хвана за ръцете. — Ние знаем толкова малко. За теб, за твоя господар, за Ансул. Едно е сигурно: че случайността ни събра заедно.
— Беше Леро — поправих я.
— Кобилата, лъвицата и Леро — уточни тя. — Винаги ще ти вярвам, Мемер.
— Винаги ще ви вярвам — рекох и на двамата.
— Тогава кажи ни коя си ти. Трябва да се опознаем. Кажи ни кой е друмлордът — или какъв е бил, преди да дойдат алдите. Беше ли повелител на целия град?
— Ние нямаме повелители.
Опитах се да се съсредоточа, както правех, когато друмлордът ме подканваше с думите: „Малко по-подробно, Мемер“.
— Ние избираме съвет, който да управлява града. Така постъпват всички градове по Ансулското крайбрежие. Гражданите гласуват за своите съветници. А съветниците избират друмлорд. Друмлордовете пътуват между градовете и уреждат търговията така, че всички да получат това, от което се нуждаят. Освен това не позволяват на търговците да мамят, нито да се препитават с лихварство — доколкото им е по силите.
— Значи това не е наследствена титла? Поклатих глава.