Когато разказах на баща ми за този случай, година по-късно, той каза, че не можело да е така. Каза, че двамата с Грай тогава сме били само на четири, а дарбата се проявявала най-рано към деветата или десетата година.
— Кадард е бил на три — възразих.
Тогава мама докосна кутрето ми с нейното, което беше знак: „Не противоречи на баща си“. Канок изглеждаше малко напрегнат и разтревожен, аз се държах прекалено своеволно и тя бързаше да се намеси и да ме предпази от грешка по най-деликатния начин.
Грай бе най-добрата ми приятелка в игрите. Понякога се случваше да си намерим белята. Като например когато изпуснахме кокошките. Грай твърдеше, че можела да научи пилетата на разни номера — да вървят по права линия, да прескачат протегнат пръст. „Нали това ми е дарбата!?“ — заяви надуто. Трябва да сме били на шест или на седем. Влязохме при пилетата, приклещихме няколко в ъгъла и се опитахме да ги научим да изпълняват заповеди, но забравихме вратата отворена и всички кокошки и пилета избягаха в гората. Наизлязоха сума ти хора и ги погнаха, опитваха се да ги приберат. Парн, която единствена би могла да го направи с дарбата си, бе отишла на лов. Ако някой бе доволен от нас в онзи ден, трябва да са били лисиците. Грай се чувстваше страшно виновна, тъй като тя отговаряше за домашните птици. Плака, както никога не я бях виждал да плаче. Обикаля гората цял ден и на следващия и викаше пиленцата: „Зрънчо! Малчо! Снежчо! Перльо!“. Гласът й бе изтънял и уплашен.
Ако ставаха някакви бели, все се случваше в Роддмант. Когато Грай и родителите й идваха в Каспромант, не се случваше нищо особено. Мама много обичаше Грай. Често я караше да застане мирно и й се любуваше, докато Грай не изгубеше търпение и не започнеше да подскача и да се киска. „Хайде, успокой се — молеше я мама. — Оглеждам те внимателно, защото искам да си имам момиченце досущ като теб. Искам да разбера как да го направя“.
„Можеш да си родиш още едно момче като Оррек“ — смееше се Грай, а майка ми размахваше ръце. „Не. Един Оррек ми стига! Искам да си имам Грай!“
Парн, майката на Грай, бе странна, неспокойна жена.
Дарбата й бе от силните, а и тя самата понякога ми приличаше на диво зверче. Често я търсеха да призовава животни за ловците и затова доста отсъстваше, нерядко пътуваше чак до другия край на Предпланинието. С Тернок се разбираха добре, но струва ми се, че отношенията им бяха малко обтегнати. Тя не проявяваше особен интерес към дъщеря си и се отнасяше с нея като с останалите деца, сиреч с нетърпеливо безразличие.
— Майка ти учи ли те как да използваш дарбата? — попитах веднъж Грай, баща ми вече се бе заел с мен.
Грай поклати глава.
— Каза, че не можеш да използваш дарбата. Тя те използва.
— Трябва да се научиш да я владееш — осведомих я с глас на сведущ.
— Няма — възрази Грай.
Понякога приличаше на майка си — същата силна воля, съчетана с равнодушие. Не спореше с мен, нито защитаваше мнението си, ала и не го променяше. Аз исках думи. Тя искаше мълчание. Но когато майка ми подхващаше някоя история, Грай я слушаше като омаяна, поглъщаше всяка нейна дума, сякаш събираше златни песъчинки.
— Ти си слушател — рече й Мелле веднъж. — Не само умееш да призоваваш, но и да слушаш. Като например да слушаш мишките, нали?
Грай кимна.
— И какво казват?
— Миши неща — отвърна Грай. Беше много стеснителна дори пред мама, въпреки че много я обичаше.
— Щом вече владееш дарбата, дали не би могла да повикаш мишките, дето са се настанили в стаята ми, и да ги пратиш да живеят в конюшнята?
Грай потъна в замислено мълчание.
— Ще трябва да преместят и малките си — рече след малко.
— Ах! — възкликна майка ми. — Не се бях сетила за това. Значи предложението отпада. Пък и в конюшнята има котка.
— Котката можете да я преместите в килера — предложи Грай. Умът й беше непредсказуем, умееше да гледа с очите на котката, после на мишлетата. Думите й бяха неразгадаемо сложни. Не защитаваше мнението си, макар то да се различаваше от моето почти по всички въпроси. Но държеше на него.
— Ще ни разкажеш ли за момичето, което проявило добрина към мравките? — помоли тя майка ми.
— Момичето, което проявило добрина към мравките — повтори майка ми, сякаш четеше заглавие. После затвори очи. Беше ни казала, че голяма част от историите й идват от една книга, която имала като малка, и че всеки път, когато ни ги разказвала, имала усещането, че чете тази книга. Първия път, когато го спомена, Грай попита: „Какво е книга?“