— Какво е волята? — го попитах веднъж.
— Изява на намеренията ти. Трябва да желаеш да използваш дарбата си. Ако я прилагаш без воля, може да причиниш зло.
— Но какво чувстваш, когато я прилагаш?
Той се намръщи и помисли малко.
— Усещам, сякаш нещо се събира в мен. — Забелязах, че неволно помръдва лявата си ръка. — Сякаш съм възел на десетки върви, всичките опънати към мен, и че ги държа здраво. Сякаш съм тетива, на която са наредени десет стрели. Опъвам я, тя също ме изопва и чака да кажа: „Сега!“ И тогава волята ми литва като стрелите.
— Значи нареждаш на силата си да разваля нещата, които гледаш?
Той отново замислено смръщи вежди.
— Това не е нещо, което да обясниш с думи. Мисля, че няма точен израз.
— Но нали каза… откъде знаеш какво да произнесеш? Изведнъж си дадох сметка, че когато използва дарбата си, Канок никога не казва едни и същи думи, а може би това дори не бяха думи. Звучеше ми като „ух!“ — като рязко издишване на човек, който полага голямо усилие с цялото си тяло, но имаше и нещо повече, нещо, което не можех да имитирам.
— Това идва, когато… когато силата премине към действие — бе всичко, което успя да каже. Беше му трудно да отговаря на подобни въпроси. Не биваше да ги задавам, не биваше да упорствам повече.
Навърших дванадесет, после тринадесет и започнах да се безпокоя, че дарбата ми не се проявява. Тези страхове владееха не само мислите, но и сънищата ми, в които неизменно се озовавах в положение, в което трябваше да разруша канара, къща или да унищожа цяла армия… друг път пък току-що го бях извършил… Но никога не сънувах самия момент.
Будех се от подобни кошмарни видения потен, сърцето ми лумкаше. Опитвах се да овладея волята си така, както ме учеше Канок. Целият разтреперан, протягах ръка към една от топките на леглото, която едва се виждаше в предутринния здрач, и твърдо решен да я разваля, издишвах рязко и произнасях „ух!“ После зажумявах и започвах да се моля с всички сили волята ми да се изпълни. Но когато отварях очи, топката си беше на мястото, непокътната. Времето ми още не бе дошло.
Преди да навърша четиринайсет, нямахме много вземане-даване с хората от Дръмант. Съседът, когото държахме под око заради враждебните ни отношения, бе Еррой от Геремант. На нас с Грай ни бяха забранили строго да доближаваме границата на владенията му — тя преминаваше през една ясенова гора. Не ни оставаше друго, освен да се подчиним. И двамата бяхме виждали нещастника с извърнатите наопаки ръце. Брантор Еррой му го бе сторил при един от поредните си шеговити изблици — той наричаше това шега. Мъжът бе от неговите ратаи. „Чудна работа — клатеха глави нашите селяни. — Сам се е лишил от него“. Но по-силни укори така и не чухме. Еррой беше луд, ала никой не смееше да го каже на глас. Хората мълчаха и извръщаха глави.
Еррой също избягваше Каспромант. Вярно, че бе усукал гърба на нашия ратай Гунен, но Гунен сигурно бе преминал отвъд границата, за да краде дърва от Геремант. Тъй че според законите на планинците си бе получил заслуженото. Баща ми не предприе нищо да отмъсти, но отиде в ясеновата гора и изчака, докато не дойде Еррой, за да види какво ще направи. И тогава призова силата си и прокара черта на опустошение през гората, точно по границата, все едно там бе минала светкавица, унищожила всичко по пътя си и оставила след себе си само мъртви дървета и храсти. Не каза нито думичка на Еррой, който гледаше всичко това. Еррой също не каза нищо, но повече не го видяха в тази част на гората.
След нападението на Дънет баща ми си бе осигурил славата на опасен човек. Всъщност едва ли е било необходимо да предприема подобни зрелищни действия. „Окото на Каспро е бързо“ — казваха хората. Изпитвах неописуема гордост всеки път, когато го чувах. Гордост от него, от рода ни и от нашата сила. Геремант беше бедно и зле управлявано владение, което не можеше да ни сплаши, но Дръмант бе нещо друго. Дръмант беше богат и ставаше все по-богат. Дръмови си въобразяваха, че са брантори на карантагите и непрестанно искаха да им се плащат данъци заради закрилата, която уж осигурявали — данъци, все едно че са господари на Предпланинието! Ала по-слабите владения предпочитаха да се откупват с овце и крави, или вълна, а понякога дори с ратаи, защото се бояха от дарбата на Дръмови. Силата им действаше бавно и невидимо, не беше като ножа, развалянето или огъня, но ако Огге се разтъпче върху нивата ти или пасището, на идната година зърното ще изсъхне, а трева може и да не порасте години наред. Той умееше да праща мор по овцете и кравите, по всички животни и птици всъщност.