Имаше едно селце, Риттмант, дребно владение отвъд югозападната граница на Дръмант, където бяха измрели всички. Брантор Огге отишъл там да им съобщи исканията си. Бранторът на Ритт го посрещнал на вратата, готов да използва огнеметната си дарба, и го отпратил да си върви. Но същата нощ Огге се прокраднал до къщата му и наложил заклинанието си — поне така казват, — защото силата му не се проявява с поглед или дума, а с шепот, врачуване и махане с ръце, което изисква известно време. И още на другия ден всички в Ритт внезапно се разболели и след четири години измрели до един.
Канок не вярваше особено на тази история, въпреки че хората я разказваха често.
— Дръм не би могъл да го направи на тъмно и когато е отвън, а те вътре — обясняваше уверено баща ми. — Силата му е като нашата, тя действа с очите. Може да е оставил някаква отрова. Или да са издъхнали от болест, която няма нищо общо с него.
Но каквото и да бе станало, всички сочеха Огге за виновник и той със сигурност имаше полза от това, след като бе добавил Риттмант към владенията си.
Всичко това не ни засягаше пряко. Но след това двамата братя Кордеви се сдърпаха за това кой да наследи бранторското място на тяхното владение и Огге прехвърли част от хората си в южната половина на Кордемант: твърдеше, че са там, за да пазят границата. Братята продължиха да се карат и да предявяват претенции, защото си бяха глупаци, а през това време Огге присвои най-хубавата част от земите им. Това докара Дръмант до Каспромант, покрай югозападната ни граница. Сега Огге беше наш съсед.
Оттогава баща ми изпадна в мрачно настроение. Чувстваше, че ние, всичките обитатели на владението му, сме изложени на заплаха и че той е единственият, който може да ни пази. Беше човек със силно чувство за отговорност, може би дори прекалено. За него привилегията беше задължение, властта бе служба, силата, дори дарбата, ограничаваше личната свобода. Ако беше някой безразсъден младеж, без жена и дете, навярно щеше да предприеме нападение срещу Дръмант, да заложи всичко на карта, за да разреши проблемите с един удар, но той беше стопанин, човек, обременен от ежедневните трудности, от грижите, които съпровождат всекидневието на едно малко и бедно владение и неговото население, към което се числеше беззащитната му съпруга, и нито един роднина, който да може да се изправи редом с него и да използва дарбата си — освен навярно неговия син.
Това беше винтът, който натягаше безпокойството му. Аз бях вече тринадесетгодишен, а не показвах никакви признаци за дарбата си.
Бях прекрасно обучен да я прилагам, само дето нямаше какво да прилагам. Все едно да те научат да яздиш, без никога да си яхвал кон.
Знаех добре, че това безпокои Канок, защото нямаше как да го скрие. Мелле не можеше да му бъде съветник и подкрепа в този въпрос, както бе по всички останали, нито да посредничи помежду ни или да намали бремето, с което се товарехме взаимно. Защото какво знаеше тя за дарбата и начина, по който се проявява? Тя й бе напълно чужда. В жилите на майка ми не течеше кръвта на планинците. Никога не бе виждала баща ми да използва силата си, освен веднъж, на площада в Дънет, когато бе убил един от нападателите и бе парализирал другия. Баща ми нямаше никакво желание дай показва силата си, нито тя бе проявявала интерес. Силата му я плашеше, тя не я разбираше, може би дори не вярваше напълно в нея.
След като остави онази черна диря на границата с Еррой, за да го предупреди, баща ми използваше дарбата си само за дребни неща, най-вече за да ми покаже как действа. Никога не я бе използвал по време на лов, защото въздействието й върху животинската плът, която се изменяше до неузнаваемост, предизвикваше такива ужасяващи последствия, че хората отказваха да ядат месото. Във всеки случай баща ми бе дълбоко уверен, че дарбата не е за ежедневна употреба, а само при истинска нужда. В този смисъл Мелле спокойно можеше да забрави, че той я притежава, и нямаше никаква причина да се безпокои, ако се окажа лишен от нея.
И наистина, тя се изплаши едва когато чу, че най-сетне съм показал силата си.
Но същото се случи и с мен.
Бях излязъл на езда с баща ми, той бе взел Гъсока — стария сив жребец, а аз се поклащах върху Пъстра. С нас беше и един млад фермер, Аллок, той бе от Каспровия род и притежаваше слаба дарба — можеше да развързва възли с поглед и някои други дребни трикове. Може би дори би могъл да убие плъх, ако го гледа достатъчно дълго, но нито веднъж не успя да намери плъх, който да стои колкото е нужно, за да се убеди в способностите си. По природа бе добродушен младеж, обичаше конете и умееше да се оправя с тях и затова баща ми му възлагаше големи надежди. Този ден бе яхнал последното жребче на Пъстра. Полагахме големи грижи за него, защото баща ми виждаше прилики с якия червеникав жребец, който бе яздил в Дънет.