Огге, който сякаш притежаваше дарбата на Морга да узнава какво ти е на ума, неочаквано проговори:
— Ще трябва да почакате няколко дни, преди да се запознаете с внучка ми Вардан, младата Каспро. Тя е долу, в старата къща на Риммови, при роднини. Пък и каква полза да се запознаеш с момиче, което не можеш да зърнеш, нали, младежо? Всъщност има и други начини да я опознаеш, ако се досещаш за какво говоря. — Мъжете наоколо се разсмяха. — Ще е тук, когато се върнем от лова.
Парн Варре пристигна следобед и след това всички разговори се насочиха към предстоящия лов. Беше решено, че ще отида и аз. Майка ми отново изрази несъгласие, но този път се опитах да я успокоя.
— Не се тревожи, мамо. Ще яздя Пъстра и всичко ще е наред.
— Аз ще съм до него — обеща баща ми.
Най-сетне поехме на път. Канок яздеше до мен, понякога слизаше и водеше Пъстра за юздите. Близостта му бе единствена опора в безкрайното ми объркване, в суматохата от безпорядъчни движения, викове и шум. И така продължи цели пет дни. Нямах никаква представа нито къде се намираме, нито какво има около мен. Никога не бях изпитвал по-силно изкушение да махна превръзката и същевременно не се бях страхувал повече от това, което можеше да се случи в объркването и раздразнението ми. От всичко най-много ме измъчваше ечащият глас на брантор Огге. Понякога той се преструваше, че ме смята за напълно сляп, и заявяваше на висок глас колко съжалявал, но по-често ме подкачаше и предизвикваше, не съвсем открито, да смъкна превръзката и да покажа силата си. Изглежда, се страхуваше от мен и ненавиждаше страха си и затова искаше да ме накара да страдам, или пък го измъчваше любопитство, защото силата ми му бе непозната. Нито веднъж не си позволи да прекрачи някои невидими граници в отношенията с Канок обаче, защото поне що се отнася до него, имаше ясна представа на какво е способен. Но аз си оставах загадка. Дали превръзката ми не беше само блъф? Огге беше като дете, което дразни завързано куче, за да се убеди дали може да хапе. Докато е на верига, кучето е изложено на снизхождението му. Същото важеше и за мен. Толкова го ненавиждах за всичко това, че се боях дали въобще нещо може да ме спре да го унищожа, ако само го зърна — както се бе случило с усойницата и с Хамнеда…
Парн Барре призова стадо диви прасета в подножието на Айрн и отдели мъжкаря от женските. Докато кучетата и ловците го обкръжаваха, тя се прибра в лагера, където ме бяха оставили с конете и слугите.
Още не можех да се съвзема от срама, че са ме зарязали така.
— Няма ли да вземеш момчето, Каспро? — попита Огге, когато тръгваха, но баща ми отвърна любезно, че предпочитал да ме остави, за да не ги бавя. — Защо не останеш и ти на сигурно при него? — добави насмешливо Огге.
— Не, дошъл съм да ловувам — отвърна баща ми.
Беше ме докоснал по рамото, преди да се качи на коня — беше взел Гъсока, не жребчето — и бе прошепнал:
— Потърпи малко, сине.
И аз търпях в компанията на слугите на Дръмови, които страняха от мен, но скоро забравиха за присъствието ми и взеха да се шегуват и да се смеят. Нямах представа какво има около мен, напипвах единствено завивката, на която бях прекарал нощта. Останалата част от вселената бе напълно непозната, черна бездна, в която щях да се изгубя, ако направех дори само една-две крачки. Напипах няколко дребни камъчета под завивката и почнах да си играя с тях, броях ги и ги подреждах на земята, колкото да убия времето. Човек не знае, че голяма част от удоволствието и разнообразието в живота минава през очите.
Чух самотен кон да пристига в лагера и малко след това познат глас.
— Оррек, аз съм — Парн. — Стана ми приятно от близостта й, тя ми напомняше за Грай. — Нося ти плодове. Дай си шепата. — И пусна няколко сушени сливи в шепата ми. Благодарих и задъвках една. Парн седна до мен и чух, че и тя дъвче.
— И тъй — заговори, — предполагам, че глиганът вече е убил едно-две кучета, може и някой нещастник да е наръгал, ако вече не са му видели сметката. Ако е така, значи дялкат пръти, за да го набучат и да го донесат, кучетата са похапнали черва и месце, а конете искат да избягат от миризмата на кръв, но не могат. — Изплю една костилка.
— Никога ли не си присъствала на самото убиване? — попитах. Познавах я, откакто се помнех, но рядко бяхме разговаряли.
— Не и на глиган и мечка. Понякога искат да ги задържа докрай, за да ги убият по-лесно, но аз отказвам. Няма да е честно спрямо животното.
— А на елени и зайци?