— Не мога да я видя, господине. Сигурно е красавица, щом казвате.
Мама ме стисна за ръката, но не знаех дали ме окуражава, или е изплашена и объркана.
— Не можел да я види! Не можел да я види! — разсмя се Огге. — Ами тогава нека тя ти бъде водач. Вардан има чудесни очи. Красиви, остри, проницателни. Типични очи на Каспро. Нали така, момиче? Нали така?
— Нали така. Нали така. Нали така. Мама, иска аз качи горе.
— Да, мила. Ще се качим. Ще ви помоля да ни извините, пътят беше дълъг и тя е изморена. Нека си почине малко преди вечеря.
Вардан и майка й си тръгнаха. Ние не можехме. Трябваше да седим часове наред на дългата маса. През целия ден бяха пекли глигана на жар. Когато внесоха главата, се разнесоха триумфални викове. Вдигнаха се тостове за ловците. Залата се изпълни с острата миризма на печен дивеч. Някой напълни чинията ми с късове месо. Лееше се вино, не бира или ейл, а червено вино от лозята в южните покрайнини на владението — само Дръмови правеха вино в цялото Предпланиние. Беше тръпчиво, сладко-кисело, и удряше право в главата. Скоро гласът на Огге са извиси над останалите: той първо скастри големия си син, сетне се захвана и с малкия, бащата на Вардан.
— Ей, Себб, какво ще кажеш, да направим годеж, а? — провикна се и избухна в смях. След малко викна пак: — Айде бе, Себб! Защо не говориш нищо за годежа? Тук са всички наши приятели. Всичките под един покрив. Каспрови, Барреви, Кордеви и Дръмови. Най-добрата кръв в цялото Предпланиние. Ей, брантор Канок Каспро, какво ще кажеш? Съгласен ли си? Вдигам тост. За приятелството, верността, любовта и брака!
На двамата с мама не ни позволиха да се качим горе след вечеря. Трябваше да останем в голямата зала при Огге Дръм и хората му, докато те се наливат с вино. Огге все се навърташе около нас и непрестанно заговаряше мама. Тонът и думите му бяха все по-настойчиви, но нито Мелле, нито Канок, който също седеше до нас, не се поддаваха на предизвикателствата му и не отвръщаха гневно. По някое време жената на брантора се намеси, за да защити майка ми от нападките на съпруга си. Огге се умълча за известно време, после отново се скара с големия си син и ние най-сетне намерихме възможност да се измъкнем и да се качим горе.
Докато вървяхме по коридора към стаята, мама попита баща ми:
— Канок, не може ли да си тръгнем още сега?
— Почакай — отвърна той шепнешком. Прибрахме се в стаята и баща ми затвори вратата. — Трябва да говоря с Парн Барре. Тръгваме утре рано сутринта. Той няма да ни стори нищо тази нощ.
Мама се засмя, но долових в гласа й отчаяние.
— Ще бъда при теб — увери я той. Тя ме пусна и го прегърна.
Това беше всичко, което исках да узная. Радвах се, че ще си тръгнем, макар че заминаването ни приличаше по-скоро на бягство. Но имаше един въпрос, който не ми даваше покой.
— Момичето — рекох. — Вардан.
Усетих, че се извръщат към мен. Последва кратко мълчание, вероятно се споглеждаха.
— Тя е дребничка и грозна — каза мама. — Има сладка усмивка, но е…
— Слабоумна — добави баща ми.
— Не, Канок, не е чак толкова зле. По-скоро е като дете. В ума си. Като малко дете. Съмнявам се някога да порасне.
— Слабоумна е — повтори баща ми. — И Дръм я предлага за жена на Оррек.
— Канок — прошепна мама, изплашена от тона му, от омразата в гласа му.
На вратата се почука и баща ми отиде да отвори. Чуха се приглушени гласове, после мама излезе. Напипах ръба на леглото и седнах.
— Детето е получило гърч — каза баща ми. — Даредан помоли майка ти да й помогне. Мелле успя да се сдружи с много жени тук, докато ние с теб намерихме само врагове. — Засмя се тъжно. Чух, че сяда в креслото до огнището. — Оррек, да знаеш как ми се ще да сме далече оттук!
— На мен също — признах.
— Лягай и спи. Аз ще чакам майка ти.
Аз също исках да я чакам и продължих да седя, но той дойде и ме бутна да легна, а после ме зави нежно с мекото топло вълнено одеяло. Заспах на мига.
Събудих се внезапно и веднага се отърсих от съня. На двора кукуригаше петел. Може би беше зазоряване, а може би по-рано. В стаята се чуваше тих шум.
— Татко?
— Оррек? Събуди ли се? Тъмно е и не виждам. — Мама се приближи до леглото. — Ух, колко ми е студено! — Трепереше почти неудържимо. Намести се до мен и аз я завих с одеялото.
— Къде е татко?
— Отиде да говори с Парн Барре. Тръгваме на зазоряване. Предупредих Денно и Даредан, че си заминаваме. Мисля, че ме разбраха. Казах само, че сме отсъствали прекалено дълго и че баща ти се безпокои за пролетната оран.