Преди да тръгне, той проведе един сериозен разговор с Грай, доколкото е в състояние да разговаря сериозно човек с представи за живота като неговите. После ни посъветва и ние да напуснем Предпланинието.
— За какво ви е да стоите тук? — попита. — Грай, ти няма да послушаш майка си да водиш нещастни зверове на ловците и скоро ще те обявят за безполезна. Същото важи и за теб, Оррек: с тази твоя превръзка не ставаш за никаква работа. Но ако искаш да слезеш в Низините, Грай, с твоите умения и с този прекрасно обучен кон бързо ще си спечелиш уважение и всеки ще ти предложи работа. И ти също, Оррек — имаш добра памет и изпълняваш предания и песни, а това се цени високо в градовете, където хората обичат да се забавляват. Там често се събират, за да слушат разказвачи и певци, и им плащат добре, а някои богаташи ги канят в къщите си. Пък ако твърдо си решил да държиш очите си затворени през целия си живот, знай, че някои от тези певци и поети също са слепци. Макар че на твое място бих махнал тази превръзка и бих видял това, което е на една ръка разстояние от мен. — Той се разсмя.
И тъй, един ярък априлски ден той пое на север, загърнат с топлото палто, което му бе подарил Канок, метнал на гръб старата си торба, в която, както се разбра после, имаше няколко сребърни лъжици от нашия шкаф, брошка от злато и яспис, която Раб много си обичаше, и един посребрен оглавник от конюшнята.
— Така и не го излъска — подметна незлобливо Канок. Когато приемаш в дома си крадец, трябва да очакваш, че ще изгубиш нещо. Въпросът е, че не знаеш какво ще спечелиш.
През всичките тези месеци с Грай нямахме възможност да разговаряме откровено и насаме. Имаше много въпроси, които отдавна не бяхме обсъждали. Беше зима, период на търпеливо очакване. Но ето че сега всичко, което бяхме сдържали толкова дълго, изскочи навън.
— Грай, видях Сажда — похвалих й се.
Сажда тропа с опашка, доволна, че е чула името си.
— Забравих да я изведа от стаята. Погледнах надолу… и тя беше вперила очи в моите. Оттогава… вече я държа при мен.
Грай обмисли чутото, преди да отвърне.
— Значи смяташ… че е безопасно?
— Не зная какво да мисля.
Тя мълчеше.
— Понякога си мисля, че… когато нещо се обърка с дарбата ми, когато излезе изпод контрол… бях се опитвал да я прилагам, мъчех се непрестанно и не се получаваше нищо. Може би ако не бях полагал толкова усилия, ако… тогава всичко щеше да е наред.
Грай помълча още малко, после попита:
— Но когато си убил усойницата… каза, че не си се опитвал да използваш дарбата си, нали?
— Да, така е. Но тогава непрекъснато бях изплашен, че може би нямам никаква дарба. Все още не съм сигурен дали аз съм я убил. Чуй ме, Грай, мислил съм си за това хиляди пъти. Аллок твърдеше, че съм бил аз, защото съм я видял пръв. А баща ми… — Млъкнах.
— Баща ти е искал да си ти?
— Може би.
След известно време продължих:
— Може би е искал да си мисля, че съм аз. Да ми вдъхне увереност. Не зная. Но аз му казах, че се опитвам така, както смятам, че трябва да стане, но не се получава. Молех го да ми обясни какво чувства, когато използва силата, но той не можеше. Слушай, Грай, не може да не усещаш, когато силата преминава през тялото ти! Аз я усещам — когато рецитирам поеми. Тогава зная, че е в мен! Но когато постъпвам така, както ме е учил баща ми — с очи, ръка, дума и воля, нищо не се получава, нищо! Нищичко не усещам в мен!
— Дори… дори на хълма?
Поколебах се.
— Не зная. Бях толкова ядосан тогава, на себе си и на баща ми. Всичко бе толкова странно… Като да попаднеш в буря, в пясъчна вихрушка. Опитвах се да ударя и не се получаваше нищо, но после полъхна вятър, отворих очи и ръката ми все още бе насочена към хълма, само че той вреше и кипеше. Виждах дръвчето, цялото черно, а си представях, че там стои баща ми. Но той стоеше до мен.
— Кучето — прошепна след малко Грай. — Хамнеда.
— Яздех Бранти и той се изплаши, когато Хамнеда се втурна към него. Зная само, че се опитвах да удържа Бранти, да не му позволя да се изправи на задни крака. Не зная дали съм поглеждал към кучето. Татко яздеше Гъсока. Зад мен.
Млъкнах. Вдигнах ръце и притиснах очите си, макар да бяха стегнати в превръзка.
— Може наистина… — почна Грай, но млъкна.
— Да е бил татко. При всичките тези случаи.
— Само че…
— И аз си го помислих. Много пъти съм мислил за това. Но трябваше… трябваше да повярвам, че съм бил аз. Че имам дарба. Че аз съм направил тези неща. Че съм убил усойницата, кучето, че съм създал Хаос. Трябваше да го повярвам, за да вярват и другите хора и да се страхуват от мен, да стоят настрана от Каспромант! Нали това е смисълът на дарбата! Това е целта й! Това прави бранторът за хората си!